Паулу Коелю - Демонът и сеньорита Прим

Но не идваше сам: придружаваше го демонът.

„Мъжът ми е прав — каза си тя. — Ако не седях тук, никой нямаше да си даде сметка за това.“

Изобщо не умееше да преценява възрастта на хората, затова предположи, че мъжът е около четирийсет-петдесетгодишен. „Младеж“, помисли си тя, използвайки това определение, което само старите хора биха могли да приемат. Запита се колко ли време ще стои той тук, но не успя да стигне до никакво заключение; може би няма да е за дълго, след като носи само малка раница. По всяка вероятност ще остане една нощ и след това ще продължи в неизвестна посока. Това не я интересуваше.

Ала всичките тези години, през които бе седяла пред вратата на къщата си, очаквайки пристигането му, не бяха минали напразно — бяха я научили да се наслаждава на красотата на планините, която навремето не бе забелязвала, тъй като се бе родила тук и бе свикнала с пейзажа.

Той влезе в хотела, както можеше да се очаква. Берта обмисли възможността да разговаря със свещеника по повод на това нежелано присъствие; но той нямаше да се вслуша в думите й, щеше да каже, че това са старчески измишльотини.

И тъй, оставаше й единствено да види какво ще се случи. Демонът не се нуждае от много време, за да причини злини — също като бурите, ураганите и лавините, които само за няколко часа повалят дървета, посадени преди двеста години. Внезапно тя осъзна следното: фактът, че е разпознала злото, което току-що бе влязло във Вискос, с нищо не променя положението; демоните открай време идват и си отиват, без непременно присъствието им да се отразява върху нещо. Те непрекъснато обикалят по света, понякога само за да узнаят какво става, друг път за да подложат на изпитание една или друга душа, но са непостоянни и сменят целта си без никаква логика, водени единствено от удоволствието да влязат в битка, която да си струва усилията. Берта смяташе, че във Вискос няма нищо интересно, нищо особено, което да привлече вниманието на когото и да било за повече от един ден, та какво оставаше за някой толкова важен и зает като пратеника на мрака.

Опита се да се съсредоточи върху нещо друго, но образът на чужденеца не й излизаше от ума. Небето, което преди това бе слънчево, взе да се заоблачава.

„Нормално е за този сезон“, помисли си тя. Нямаше никаква връзка с пристигането на чужденеца, беше обикновено съвпадение.

Тогава чу далечния тътен на гръмотевица, последвана от още три. От една страна, това означаваше, че идва дъжд; от друга страна, ако решеше да вярва на древните традиции на този край, би могла да изтълкува звука като гласа на разгневения Бог, недоволен от безразличието на хората към Неговото присъствие.

„Може би трябва да сторя нещо. В края на краищата този, когото очаквах, току-що пристигна.“

Няколко минути остана съсредоточена върху всичко онова, което ставаше наоколо: облаците продължаваха да се стелят над града, но не се чу никакъв друг шум. Като добра бивша католичка не вярваше на традиции и суеверия, още по-малко на тези във Вискос, чиито корени принадлежаха на древното келтско население, което някога бе живяло по тези места.

„Гръмотевицата не е нищо друго освен природно явление. Ако Бог иска да каже нещо на хората, няма да го прави по такъв заобиколен начин,“

Докато размишляваше върху това, отново чу гръмотевичен тътен, този път много по-близо. Берта стана, прибра стола и влезе вътре, преди да завали дъждът, но сега сърцето й се свиваше от необясним страх. „Какво да правя?“

Отново й се прииска чужденецът да си замине по-скоро; беше твърде стара, за да помогне на себе си, на селото си и още по-малко на Всемогъщия Бог, който сигурно щеше да избере някой по-млад, ако наистина се нуждаеше от помощ. Това не беше нищо друго освен бълнуване; понеже нямаше никаква работа, мъжът й измисляше неща, за да й запълва времето.

Но тя изобщо не се съмняваше, че е видяла демона.

Видяла го бе от плът и кръв, облечен като поклонник.

Хотелът бе едновременно магазин за екологично чисти продукти, ресторант, в който се сервираха местни ястия, и бар, където жителите на Вискос имаха навика да се събират, за да обсъждат едни и същи неща, като например времето или това, че младите изобщо не ги е грижа за селото. „Девет месеца зима, три месеца ад“, казваха обикновено те, имайки предвид, че за деветдесет дни трябваше да приключат с оранта, наторяването на нивите, сеитбата, изчакването, прибирането на реколтата, складирането на сеното, стригането на вълната.