Паулу Коелю: Демонът и сеньорита Прим

— Не искам да ти показвам Вискос, а нещо, което никога не си виждала.

Тя бе чела много истории за момичета, които решават да последват някой странник в гората и изчезват безследно. За миг се изплаши, но страхът й бързо бе сменен от усещането за приключение — в крайна сметка този мъж не би се осмелил да й направи нещо, защото тя току-що му бе казала, че присъствието му е известно на всички, независимо от това, че данните в адресната карта не са верни.

— Кой сте вие? — попита го тя. — Нима не знаете, че ако това, което ми казахте, е истина, мога да ви издам в полицията за фалшифициране на самоличността ви?

— Обещавам да отговоря на всички твои въпроси, но преди това трябва да дойдеш с мен, понеже искам да ти покажа нещо. На пет минути оттук е.

Шантал затвори книгата, пое си дълбоко въздух и мислено се помоли, а през това време възбудата й се примеси със страх. После тя стана и тръгна с чужденеца. Бе сигурна, че това ще е още един миг на разочарование в живота й — винаги започваше със среща, изпълнена с обещания, за да се окаже скоро след това поредната мечта за невъзможна любов.

Мъжът отиде до скалата във формата на У, показа й прясно изкопаната дупка и й предложи да види какво е заровено вътре.

— Ще си изцапам ръцете — отвърна Шантал. — Ще си изцапам дрехите.

Мъжът взе един клон, счупи го и й го подаде, за да разрови с него пръстта. Поведението му я учуди, но тя реши да направи каквото й бе казал. Пет минути по-късно пред очите на Шантал се появи изцапано с пръст жълто кюлче.

— Прилича на злато — каза тя.

— Злато е. Мое е. Ако обичаш, зарови го на същото място.

Тя се подчини. Мъжът я заведе до другото скривалище. Тя отново започна да копае, като този път се изненада от количеството злато, което видя.

— Това също е злато. И също така е мое — каза чужденецът.

Шантал щеше да зарови отново златото в пръстта, но той я помоли да остави дупката открита. Седна на един камък, запали цигара и се загледа в хоризонта.

— Защо поискахте да ми покажете това?

Той не каза нищо.

— Кой сте вие в края на краищата? Какво търсите тук? Защо ми показахте това, след като знаете, че мога да разкажа на всички какво сте скрили в тази планина?

— Задаваш много въпроси едновременно — отвърна чужденецът, без да откъсва очи от върховете, сякаш не забелязваше присъствието на момичето. — Колкото до това, че можеш да разкажеш на другите, такава е именно целта ми.

— Обещахте ми, че ако дойда, ще ми отговорите.

— Първо, не вярвай на обещания! Светът е пълен с тях: богатство, спасение на душата, вечна любов… Някои си мислят, че могат да обещават всичко, а други вярват на всичко, което би им гарантирало по-добро бъдеще, както вероятно е и в твоя случай. Тези, които не изпълняват обещанията си, се оказват безсилни и неудовлетворени; същото се получава и с онези, които се вкопчват в дадените им обещания.

Усложняваше нещата; говореше за собствения си живот, за нощта, която бе променила съдбата му, за лъжите, в които беше принуден да повярва, защото бе невъзможно да приеме действителността. Трябваше да говори на езика на момичето, с думи, които то да разбере.

Шантал обаче разбираше почти всичко. Като всеки по-възрастен мъж, и той мислеше за секс с някоя по-млада жена. Като всяко човешко същество смяташе, че парите могат да купят всичко. Като всеки чужденец бе сигурен, че момичетата от вътрешността на страната са достатъчно наивни, за да приемат всяко предложение, действително или въображаемо, стига това да означава поне малка възможност да се махнат оттам.

За съжаление той не бе нито първият, нито последният, който щеше да се опита да я съблазни така нескопосано. Това, което я караше да се чувства объркана, бе количеството злато, което предлагаше. Никога не си бе помисляла, че струва толкова, и това й харесваше, ала същевременно я плашеше.

— Не съм толкова малка, че да вярвам на обещания — отвърна тя, за да спечели време.

— Въпреки това винаги си вярвала и продължаваш да вярваш.

— Лъжете се. Знам, че живея в рая, чела съм Библията и няма да повторя грешката на Ева, която не е била доволна от онова, което е имала.

Това не беше истина, разбира се, и тя започна да се безпокои, че чужденецът ще изгуби всякакъв интерес към нея и ще си тръгне. В действителност тя сама бе оплела паяжината и бе предизвикала срещата в гората: застанала бе на стратегическо място, през което той щеше да мине на връщане, само за да поговори с някого, може би и за да чуе още едно обещание, да помечтае няколко дни за възможността да се влюби отново и да напусне веднъж завинаги долината, в която се бе родила. Сърцето й многократно бе наранявано, но въпреки това тя вярваше, че ще срещне мъжа на живота си. В началото бе пропуснала много възможности, вярвайки, че подходящият мъж все още не се е появил, но сега чувстваше, че времето тече по-бързо, отколкото си мисли, и бе готова да си тръгне от Вискос с първия мъж, който поиска да я отведе, дори и да не изпитва нищо към него. Сигурно щеше да се научи да го обича — любовта също е въпрос на време.