Паулу Коелю: Демонът и сеньорита Прим

На всички, които живееха тук, им бе ясно, че упорстват да живеят в свят, който си отиваше; въпреки това не им беше лесно да приемат, че са част от последното поколение земеделци и пастири, населяващи от векове тази планина. Рано или късно ще дойдат машините, добитъкът ще започне да се отглежда далеч оттук, със специални храни, а селцето може би ще бъде продадено на някоя голяма фирма със седалище в чужда страна, която ще го превърне в зимен курорт.

Така бе станало с други селища от този край, но населението на Вискос не се предаваше — плащаше дълг на своето минало, на здравите традиции на прадедите си, които някога бяха живели тук и които го бяха научили колко е важно да се бориш до последния миг.

Чужденецът прочете внимателно адресната карта, като се чудеше как да я попълни. От акцента му щяха да разберат, че идва от някоя латиноамериканска страна, и реши тя да бъде Аржентина, защото много харесваше футболния й отбор. В картата трябваше да попълни адреса си и той написа „улица Колумбия“, знаейки, че латиноамериканците имат навика да си оказват взаимни почести, като дават на главните си улици имена на съседни страни. А за име си избра това на един прочут терорист от миналия век. За по-малко от два часа всичките 281 жители на Вискос вече знаеха че в селцето е пристигнал чужденец на име Карлос, роден в Аржентина, живеещ на привлекателната улица Колумбия в Буенос Айрес. Това е предимството на малките градчета: без никакво усилие хората веднага научават всичко за личния ти живот.

Впрочем това бе и намерението на новодошлия.

Той се качи в стаята си и изпразни раницата: носеше малко дрехи, самобръсначка, чифт резервни обувки, витамини в случай на простуда, дебела тетрадка, в която си водеше записки, и единайсет златни кюлчета, всяко от които тежеше два килограма. Изтощен от напрежението, изкачването и товара, който носеше, заспа почти веднага, като преди това подпря вратата с един стол, макар да знаеше, че може да има доверие на всичките 281 жители на Вискос. На другия ден той изпи сутрешното си кафе, остави дрехите си в портиерната, за да бъдат изпрани, прибра обратно в раницата златните кюлчета и пое към планината, която бе на изток от селото. По пътя видя само една седнала пред къщата си старица, която го наблюдаваше с любопитство.

Навлезе в гората и изчака, докато слухът му свикна с шума, издаван от насекомите, птиците и вятъра, който брулеше оголените клони. Знаеше, че на подобно място биха могли да го следят, без той да забележи, и стоя един час, без да прави нищо.

Когато се увери, че евентуалният шпионин сигурно се е изморил и си е заминал, без да има какво ново да разкаже, издълба дупка близо до скала във формата на У, където скри едно от кюлчетата. Изкачи се още по-нависоко, постоя така още час, сякаш бе потънал в съзерцание на природата и в дълбоко размишление, видя друга скала — този път наподобяваща орел — и издълба още една дупка, където постави останалите десет златни кюлчета.

Първият човек, когото срещна на връщане в селото, бе някакво момиче, седнало на брега на една от многото временни реки в областта, образувани от топящи се ледници. То вдигна очи от книгата, която четеше, забеляза присъствието му и отново се зачете; сигурно майка й я бе учила никога да не говори с чуждоземец.

Когато пристигат в нов град обаче чуждоземците имат право да се опитат да се сприятелят с непознати и той се приближи.

— Здравей! Доста е горещо за сезона, а ?

Тя кимна.

Чужденецът бе настойчив.

— Бих искал да ти покажа нещо.

Тя възпитано остави книгата, протегна ръка и се представи:

— Казвам се Шантал, вечер работя в бара на хотела, където сте отседнали, и се учудих, че не слязохте да вечеряте, тъй като хотелът печели не само от наема за стаите, но и от всичко, което си поръчват гостите. Вие се казвате Карлос, от Аржентина сте и живеете на улица Колумбия. Цялото село вече знае за вас, защото всеки, пристигнал тук извън ловния сезон, е обект на любопитство. Мъж около петдесет, с прошарена коса и с поглед на човек, който е преживял много неща. Колкото до поканата да видя нещо, благодаря, но познавам пейзажа на Вискос от всички възможни ъгли, които бихте могли да си представите. Може би ще е по-добре аз самата да ви покажа места, които никога не сте виждали, но предполагам, че сте много зает.

— На петдесет и две години съм и не се казвам Карлос, всички данни от адресната карта са фалшиви.

Шантал не знаеше какво да отговори. Чужденецът продължи: