Паулу Коелю: Демонът и сеньорита Прим

Щом се мръкнеше, отново тръгваше на разходка, този път из околностите на селото. Влизаше винаги пръв в ресторанта, поръчваше най-изисканите ястия, без да се подвежда от цената, винаги избираше най-хубавото вино, без то да е непременно най-скъпото, изпушваше една цигара и веднага след това отиваше в бара, където бе започнал да се сприятелява с мъжете и жените, които го посещаваха.

Обичаше да слуша истории за този край, за поколенията, които бяха живели във Вискос (някои твърдяха, че в миналото е бил голям град, за което свидетелстваха руините от къщи, намиращи се извън трите съществуващи днес улици), за обичаите и суеверията, които бяха част от живота на селяните, за новите техники на обработване на земята и за пашата.

Когато дойдеше моментът да говори за себе си, разказваше противоречиви истории — понякога твърдеше, че е бил моряк, друг път споменаваше за големи оръжейни заводи, които е ръководил, а също и за период, през който изоставил всичко, за да прекара известно време в някакъв манастир, търсейки Бог.

На излизане от бара хората обсъждаха дали говори истината, или лъже. Кметът смяташе, че човек може да се занимава с най-различни неща през живота си, въпреки че жителите на Вискос знаеха съдбата си още от деца; свещеникът бе на друго мнение и смяташе новодошлия за заблуден, объркан човек, опитващ се да преоткрие себе си.

Всички бяха сигурни единствено в това, че чужденецът ще остане в селото само седем дни; съдържателката на хотела разказваше, че го чула да се обажда до столичното летище и да потвърждава полета си, който, чудно защо, бил до Африка, а не до Южна Америка. Веднага след телефонния разговор извадил от джоба си пачка банкноти и предплатил нощувките, а също и всички хранения в ресторанта въпреки уверенията й, че му има доверие. Но тъй като чужденецът настоявал, тя му предложила да плати с кредитна карта, както постъпват обикновено останалите гости; така ще има на разположение пари в случай на непредвидени обстоятелства до края на пътуването си. Поискала също да добави, че може би в Африка не приемат кредитни карти, но щяло да бъде недискретно да покаже, че е чула разговора му или пък че смята някои континенти за по-напреднали от други.

Чужденецът й благодарил за загрижеността, но учтиво отказал.

През следващите три вечери той черпеше всички поред, като отново плащаше в брой. Това никога не се бе случвало във Вискос, така че противоречивите истории бързо бяха забравени и хората започнаха да го възприемат като щедър и дружелюбно настроен човек без предразсъдъци, склонен да се отнася със селяните така, сякаш не стоят по-долу от мъжете и жените в големите градове.

Сега се водеха спорове на друга тема: след като затвореха бара, някои от последните посетители споделяха мнението на кмета, като казваха, че новодошлият е човек с голям опит, способен да оцени доброто приятелство; други твърдяха, че свещеникът е прав, понеже познава по-добре човешката душа, и че чужденецът е самотник, който търси нови приятели или се опитва да си създаде нова представа за живота. Независимо от това той бе приятна личност и жителите на Вискос бяха убедени, че ще им липсва, когато си замине следващия понеделник.

Освен това беше и много възпитан, което пролича в една важна подробност, забелязана от всички: новодошлите, особено ако бяха сами, винаги се опитваха да завържат разговор с Шантал Прим, момичето, което сервираше в бара — може би надявайки се на мимолетна авантюра или на кой знае какво. Този човек обаче се обръщаше към нея само за да си поръча питие и никога не отправяше съблазняващи или похотливи погледи към девойката.

През следващите три нощи след срещата при реката Шантал изобщо не можа да спи. Бурята — която ту спираше, ту започваше отново — разтърсваше металните щори, вдигайки страшен шум. Шантал се събуждаше много пъти, обляна в пот, въпреки че нощем винаги изключваше радиатора заради високата цена на тока.

През първата нощ тя усети присъствието на Доброто. Между два кошмара, които не успяваше да си спомни, се молеше на Бог да й помогне. Нито за миг не допусна, че би могла да разкаже какво е чула, да стане пратеник на греха и смъртта.

В един момент й се стори, че Бог е твърде далеч, за да я чуе, и започна да се моли на баба си, която бе починала преди време и която я бе отгледала, след като майка й бе умряла при раждането. Вкопчваше се с всички сили в идеята, че Злото веднъж вече е минало оттук и си е отишло завинаги.