Паулу Коелю: Демонът и сеньорита Прим

Колкото повече време минаваше, толкова по-напрегната ставаше Шантал, страхувайки се да не би той да поиска тя да разкаже за срещата в гората. Но чужденецът дори не поглеждаше към нея; заговори я само веднъж, когато поръча — и плати в брой — по едно питие за всички присъстващи.

След като посетителите си тръгнаха и чужденецът се качи в стаята си, тя свали престилката, запали цигара от забравена на една маса кутия и каза на съдържателката на хотела, че ще почисти сутринта, тъй като е много изморена след безсънната нощ. Съдържателката се съгласи, Шантал взе палтото си и излезе в студената нощ.

Жилището й бе на две минути път и докато дъждът мокреше лицето й, тя си мислеше, че може би всичко това е само една безумна идея, зловещ начин, който чужденецът бе избрал, за да привлече вниманието й.

Тогава се сети за златото: видяла го бе с очите си.

Може би не е било злато. Беше твърде изморена, за да мисли, и щом влезе в стаята си, се съблече и се пъхна под завивките.

През втората нощ Шантал се срещна с Доброто и Злото. Заспа дълбоко, без да сънува нищо, но се събуди след по-малко от час. Навън цареше тишина, нямаше нито вятър, който да блъска щорите, нито се чуваха шумове от нощни животни — нямаше абсолютно нищо, което да й напомня, че все още е в света на живите.

Отиде до прозореца и се загледа в пустата улица, в ситния дъжд, в мъглата, осветявана единствено от слабата светлина на рекламния надпис на хотела — всичко това придаваше на селото още по-злокобен вид. Тя добре познаваше тишината на това затънтено място, която не означава непременно спокойствие, а пълна липса на нещо ново, което да бъде казано.

Погледна към планината; не можеше да я види, защото облаците бяха много ниски, но знаеше, че някъде там е скрито златно кюлче. Или по-скоро нещо жълто във формата на плочка, което един чужденец бе оставил там. Бе й показал точното му местонахождение, едва ли не бе поискал от нея да изрови металния предмет и да го вземе.

Легна си пак, повъртя се ту на едната, ту на другата страна, стана отново и отиде в банята, разгледа голото си тяло в огледалото, страхувайки се, че скоро то вече няма да е така привлекателно, и пак се върна в леглото. Разкая се, че не е взела кутията с цигари, забравена на масата — знаеше, че притежателят й ще се върне и ще я потърси, и не искаше да се усъмнят в нея. Така беше във Вискос: полупразната кутия цигари си имаше притежател, падналото от нечие палто коиче трябваше да се пази, докато някой дойде да си го потърси, рестото трябваше да бъде върнато до последното сентаво, не беше позволено сметката да се закръгля. Проклето място, в което всичко можеше да бъде предвидено, организирано, споделено.

След като видя, че няма да може да заспи, отново се опита да се моли и да мисли за баба си, но мисълта й се бе спряла на една сцена: отворената дупка, изкаляният метал, отчупеният клон в ръката й, сякаш бе бастун на поклонничка, готова да тръгне на път. На няколко пъти задрямваше и се събуждаше, но навън цареше все такава тишина, а в главата й непрекъснато се повтаряше все същата сцена.

Веднага щом видя светлината на утрото да се процежда през прозореца, се облече и излезе.

Все още беше много рано дори и за такова място, където хората ставаха на разсъмване. Повървя по безлюдната улица, като на няколко пъти се обърна, за да се увери, че чужденецът не я следва, но поради мъглата виждаше само на няколко метра. От време на време се спираше, опитвайки се да чуе стъпки, но единственото, което долавяше, бяха неравните удари на сърцето й.

Навлезе в гората, стигна до скалата във формата на У — тя винаги я караше да се чувства нервна, защото й се струваше, че камъните всеки момент ще паднат, — взе същата пръчка, която бе оставила там предишния ден, разкопа мястото, което й бе посочил чужденецът, и извади кюлчето. Вниманието й бе привлечено от нещо: в гората продължаваше да цари тишина, сякаш имаше някакво чуждо присъствие, което плашеше животните и не позволяваше на листата да потрепват.

Изненада се от тежестта на метала в ръцете си. След като го изчисти от пръстта, забеляза на него щемпел, два печата и поредица от гравирани цифри. Опита се да ги дешифрира, но не успя.

Колко ли пари струваше това кюлче? Не знаеше точно, но — както чужденецът бе казал — сигурно бяха достатъчно, за да не е нужно да работи до края на живота си. Държеше в ръце мечтата си, нещо, което винаги бе искала да има и което някакво чудо бе поставило на пътя й. То й даваше шанс да се спаси от всички монотонни дни и нощи във Вискос, от задължението всеки ден да ходи от къщи до хотела, в който работеше, откакто бе станала пълнолетна, от посещенията веднъж в годината на всички нейни приятели и приятелки, които бяха заминали, защото семействата им ги бяха изпратили да учат надалеч и да успеят в живота, от всички отсъствия, с които вече бе свикнала, от мъжете, които, пристигайки тук, й обещаваха всичко и си тръгваха на другия ден, без дори да й кажат „довиждане“, от всички сбогувалия и несбогувания, които вече не й правеха впечатление. Този миг тук, в гората, бе най-важният в живота й.