Паулу Коелю: Вещицата от Портобело

Разбира се, че вярвам в ангели. Вярвам дори, че ангелите разговарят с малките деца, но когато едно дете започне да има видения с възрастни хора, нещата се променят. Зная редица истории за пастирчета, които твърдят, че са видели жена в бяло и това е съсипало живота им — започват да ги търсят, очаквайки да правят чудеса, свещениците се тревожат, селата се превръщат в места за поклонение, а бедните дечица завършват живота си в някой манастир. Ето защо се притесних от думите й. На тази възраст Шерин трябваше да се вълнува от гримове, да лакира ноктите си, да гледа романтични сериали или детски програми по телевизията. Нещо не беше наред с дъщеря ми и аз потърсих специалист.

— Успокойте се — каза той.

За педиатъра специалист по детска психология, както и за повечето лекари, които се занимават с тия проблеми, невидимите приятели са проекция на сънищата и помагат на детето да открие какви са желанията му. Помагат му да изразява чувствата си по безобиден начин.

— Но жена в бяло?

Той отвърна, че Шерин навярно не разбира начина, по който ние виждаме и обясняваме света. Предложи постепенно да започнем да я подготвяме за новината, че е била осиновена. Според него най-лошото, което можеше да се случи, бе тя да разбере сама. Тогава щяла да изгуби доверието си в света и поведението й можело да стане непредсказуемо.

От този момент нататък ние започнахме да разговаряме с нея по друг начин. Не зная дали човек е в състояние да си спомни неща, които са се случили с него, докато е бил още бебе, но се опитахме да й покажем колко много я обичаме и че не е необходимо да търси бягство в някакъв измислен свят. Трябваше да разбере, че видимият свят е така прекрасен, че родителите й я предпазват от всяка заплаха, че Бейрут е красив, плажовете винаги са огрени от слънце и са пълни с хора. Без да изпадам в открит сблъсък с въпросната „жена“, аз започнах да прекарвам повече време с дъщеря си, канех приятелите й от училище в дома ни, не пропусках възможност да проявя цялата си нежност.

Стратегията даде резултат. Съпругът ми пътуваше често, Шерин усещаше липсата му и в името на любовта той реши да промени малко начина си на живот. Самотните ни разговори бяха заменени от ведро общуване и игри между майка, баща и дъщеря.

Всичко вървеше добре, докато една нощ тя не дойде в стаята ми, обляна в сълзи. Повтаряше, че се страхува, че адът е близо.

Бяхме сами вкъщи — на съпруга ми отново се беше наложило да отсъства и реших, че затова е така отчаяна. Но адът? На какво ги учеха в училище и в църквата? Реших на другия ден да говоря с учителката.

Ала Шерин не преставаше да плаче. Отведох я до прозореца, показах й Средиземно море, огряно от пълната луна. Казах й, че демоните не съществуват, че има само звезди по небето и хора, които минават по булеварда пред дома ни. Обясних й, че не бива да се плаши, успокоявах я, но тя продължаваше да плаче и трепери. След като в продължение на половин час се опитвах да я утеша, накрая започнах да се изнервям. Помолих я да престане, защото вече не е дете. Помислих си, че е дошла първата й менструация, и дискретно я попитах дали е имало кръв.

— Да, много.

Взех малко памук и я помолих да легне, за да се погрижа за „раната“ й. Казах й, че на другия ден ще й обясня и че няма страшно. Ала менструацията й не беше дошла. Тя поплака още малко, но вероятно бе много уморена, та бързо заспа.

А на другата сутрин се проля кръв.

Бяха убити четирима души. За мен това беше един от безкрайните междуплеменни сблъсъци. Народът ми беше свикнал с тях. И за Шерин едва ли бе нещо необичайно, тъй като дори не спомена кошмара си от предишната нощ.

Но от тази дата нататък адът започна да настъпва и до днес не се е отдръпнал. Същия ден 26 палестинци бяха убити в един автобус — като отмъщение за предишното убийство. Двайсет и четири часа по-късно вече не можеше да се върви по улиците заради престрелките, които бяха повсеместни. Затвориха училищата. Една от учителките на Шерин я доведе у дома. После ситуацията излезе от контрол. Съпругът ми прекъсна пътуването си и се прибра. По цял ден звънеше на приятелите си в правителството, но никой не можа да му обясни нещо смислено. Шерин чуваше изстрелите навън и виковете на съпруга ми вътре, но за моя изненада не казваше нищо. Аз все се опитвах да я успокоя, че това е временно и че скоро отново ще можем да ходим на плаж, но тя извръща-ше очи и искаше някоя книга за четене или грамофонна плоча. Докато адът малко по малко ни превземаше, Шерин четеше книги и слушаше музика.