Паулу Коелю - Вещицата от Портобело

Не ми се мисли за онова време. Не искам да си спомням заплахите, които ни бяха отправени, кой беше прав и кой крив, кои бяха невинните. Факт е, че няколко месеца по-късно който искаше да прекоси дадена улица, трябваше да вземе кораб, да отиде до Кипър, оттам да вземе друг кораб и да слезе от другата страна на платното.

Бяхме като затворници в дома си. Все очаквахме нещата да се оправят, все си мислехме, че всичко ще отмине, че правителството ще овладее положението. Една сутрин, докато слушаше някаква плоча на малкия си грамофон и упражняваше някакви танцови стъпки, Шерин започна да повтаря нещо като „ще продължи дълго, много дълго“.

Исках да я прекъсна, но съпругът ми ме хвана за ръката — видях, че взема на сериозно думите на едно момиченце. Така и не разбрах защо. И до ден-днешен не сме коментирали този въ-прос, който е табу между нас.

На другия ден той започна внезапни приготовления и след две седмици вече плавахме за Лондон. По-късно щяхме да узнаем, че макар да няма конкретни данни, за двете години гражданска война (Б. р.: 1974 и 1975 г.) са загинали близо 44 хиляди души, 180 хиляди са били ранени и още много са останали без дом. Сраженията продължиха по други причини, страната бе окупирана от чуждестранни сили и адът продължава и до днес.

„Ще продължи много дълго“, казваше Шерин. Господи, за беда беше права.

Когато я срещнах за първи път, Атина вече знаеше, че е осиновена от родителите си. Беше на деветнайсет години и се канеше да вдигне скандал в кафенето на университета, понеже някакво момиче, което я бе взело за англичанка (беше бяла, с права коса, а очите й понякога бяха зелени, друг път — сиви), се изказа обидно за Близкия изток.

Беше първият учебен ден, групата беше нова, никой ле знаеше нищо за колегите си. Но тази девойка стана, хвана другата за якичката и й се разкрещя като луда:

— Расистка!

Видях ужасената физиономия на момичето и възбудените погледи на останалите студенти, любопитни да разберат какво ще стане по-нататък. Тъй като бях в по-горен курс от тях, веднага успях да си дам сметка за последствията — кабинетът на ректора, жалби, вероятно изключване, полицейско разследване във връзка с расизма и т.н. Никой нямаше да спечели от това.

— Замълчи! — извиках неволно.

Не познавах никоя от двете. Не съм спасител на света. Честно казано, понякога споровете са стимулиращи за младежта. Но реакцията ми, викът ми бяха по-силни от мен.

— Престани! — извиках отново на хубавото момиче, което беше сграбчило за врата другото, също хубаво. И внезапно стана нещо неочаквано. Тя се усмихна, въпреки че продължаваше да стиска състудентка-та си за гушата.

— Забрави да кажеш „моля“. Всички се разсмяха.

— Стига вече — казах. — Моля те!

Тя пусна момичето и дойде при мен. Всички я проследиха с поглед.

— Възпитание имаш. А дали имаш и една цигара? Подадох й пакета и отидохме да пушим в двора.

От силен гняв бе изпаднала в пълно спокойствие и минути по-късно се смееше, коментираше времето, разпитваше ме дали харесвам тази и онази музикална група. Чух звънеца за влизане в час, но тържествено пренебрегнах онова, на което цял живот са ме учили — да бъда дисциплиниран. Продължих да си приказвам с нея, сякаш вече не съществуваха университетът, разправиите, студентският стол, вятърът, слънцето и студът. Съществуваше единствено онази жена със сиви очи, която стоеше срещу мен, говореше абсолютно безинтересни и маловажни неща, но беше в състояние да ме накара да остана там до края на живота си.

Два часа по-късно обядвахме заедно. Седем часа по-късно седяхме в един бар, където вечеряхме и пихме, докато не изхарчихме всичките си пари. Разговорът ставаше все по-откровен и скоро вече познавах целия й живот — Атина споделяше подробности от детството и ученическите си години и не ми задаваше никакви въпроси. После разбрах, че тя се държи така с всички, но в онзи ден аз се чувствах най-специалният човек на планетата.

Беше пристигнала в Лондон, за да избяга от избухналата в Ливан гражданска война. Нейният баща, християнин маронит (Б. р.: Клон на Католическата църква, който, макар и подчинен на Ватикана, не изисква от свещениците да дават обет за безбра-чие и изпълнява и ориенталски, и православни ритуали.) , бил заплашен със смърт, понеже работел с правителството, но дори и при това положение не се решавал да се изсели, докато Атина не подслушала един телефонен разговор и не решила, че е време да порасне, да поеме отговорността си на дъщеря и да започне да закриля своите близки.