Паулу Коелю - Вещицата от Портобело

На другия ден не дойде на лекции. Когато се срещнахме, я попитах какво смята да прави.

— Да се омъжа. И да имам дете.

Не беше ултиматум. Аз бях на двайсет години, тя — на деветнайсет. Смятах, че е твърде рано за такова обвързване.

Но Атина говореше сериозно. Наложи ми се да избирам между това да изгубя единственото, което наистина ангажираше мислите ми — любовта към тази жена, — или да пожертвам свободата си и всички бъдещи независими решения.

Честно казано, решението не бе никак трудно.

Естествено, че се изненадах, когато тази твърде млада двойка дойде в църквата, за да проведем церемонията. Слабо познавах Лукас Йесен-Петерсен. Във въпросния ден разбрах, че семейството му, датски благородници с неясно потекло, е против брака. Не просто против брака, а дори против Църквата изобщо.

Изтъквайки наистина необорими научни аргументи, бащата казвал, че Библията, на която е базирана цялата религия, в действителност не е книга, а колаж от 66 различни ръкописа, чийто съставител е неизвестен и името му е непознато. Твърдял, че между първата и последната книга има хиляда години — период, по-дълъг и от времето на откриването на Америка от Колумб. Според него никое живо същество на планетата — от маймуната до птиците — не се нуждаело от десет заповеди, за да знае как да се държи. Важно било просто да се следват природните закони и светът щял да бъде в хармония.

Разбира се, чета Библията. Да, зная нещо за историята й. Но човешките същества, които са я написали, са били инструменти на Божията сила. Христос е създал връзка, по-силна от десетте заповеди — любовта. Птиците, маймуните, което и Божие създание да вземем, се подчиняват на своите инстинкти и следват заложеното в тях. При човека нещата са по-сложни, понеже той познава любовта и нейните капани.

Това е. Май пак проповядвам, а трябваше да говоря за срещата с Атина и Лукас. Докато разговарях с момчето — казвам, че разговарях, тъй като не сме от една вяра и следователно тук не важи тайната на изповедта, — узнах, че освен заради антиклерикализма в семейството му били против Атина и защото е чужденка. Идеше ми да се позова на един откъс от Библията, където не става дума за вяра, а за обръщане към здравия разум:

„Не се гнуси от идумеец, понеже той е твой брат; не се гнуси от египтянин, понеже ти беше пришълец в земята му.“

Извинете. Пак започвам да цитирам Библията. Обещавам да се въздържам занапред. След разговора с момчето прекарах поне два часа с Шерин, или Атина, както предпочиташе да я наричат.

Атина винаги е предизвиквала интереса ми. Още откакто започна да посещава църквата, ми се струваше, че има много ясен план в главата си — да стане светица. Сподели, че макар годеникът й да не знае, преди да избухне гражданската война в Бейрут, е преживяла нещо подобно на случилото се със света Тереза от Лизийо — видяла кръв по улиците. Можем да го отдадем на травма в детството или юношеството, но е факт, че видения от такъв род са познати като „да бъдеш обладан от свещеното съзидание“. Може да се случи на всеки в по-голяма или по-малка степен. Внезапно, за част от секундата, чувстваме, че цялото ни съществование е оправдано, греховете ни са простени, любовта винаги е по-силна и може да ни промени завинаги.

Но в същия момент изпитваме страх. Да се отдадеш изцяло на любовта, независимо дали е божествена или човешка, означава да се откажеш от всичко — дори от собственото си добруване или способност за вземане на решения. Означава да обичаш в най-дълбокия смисъл на тази дума. В действителност не желаем да бъдем спасени по начина, който Господ ни е отредил. Ние искаме да запазим пълен контрол над всичките си действия, да имаме ясно съзнание за всичките си решения, да можем да изберем обекта на нашето посвещаване.

С любовта не е така. Тя идва, обзема ни и започва да направлява всичко. Само истински силните души й се оставят, а Атина беше силна. Толкова силна, че прекарваше часове в пълно съзерцание. Беше много музикална. Казваха, че също така танцува много хубаво, но тъй като църквата не е място, подходящо за танци, обикновено идваше сутрин с китарата си и известно време пееше на Девата, преди да отиде в университета.

Помня деня, когато я чух за първи път. Бях отслужил сутрешната литургия за малкото енориаши, успели да станат рано през зимата. Внезапно се сетих, че съм забравил да прибера парите от кутията за дарения. Върнах се и се заслушах в музика, която ме накара да видя всичко по различен начин, сякаш бе докоснато от ръката на ангел. В един ъгъл, изпаднала в нещо както екстаз девойка на около двайсет години свиреше химни на възхвала, с очи, вперени в образа на Девата на непорочното зачатие.