Паулу Коелю: Вещицата от Портобело

Тогава един от многобройните ни приятели, запознат със случая, предложи единственото възможно решение — да си осиновим дете. Каза, че има връзки в Румъния и че няма да отнеме много време.

Месец по-късно отлетяхме за Румъния. Нашият приятел имаше важни дела с управляващия тогава диктатор, чието име не помня (Б. р.: Николае Чау-шеску) , та успяхме да избегнем цялата бюрокрация и стигнахме до центъра по осиновявания в Сибиу, Трансилвания. Там ни очакваха с кафе, цигари, минерална вода и готови документи. Оставаше само да изберем детето.

Заведоха ни при пеленачетата, където беше много студено, и аз недоумявах как са могли да оставят тези бедни създания в такива условия. Първата ми реакция беше да ги осиновя всичките, да ги отведа в нашата страна, където имаше слънце и свобода, но, разбира се, идеята ми беше налудничава. Минавахме между креватчетата, слушахме как бебетата плачат и бяхме ужасени от решението, което трябва да вземем.

Повече от час двамата с мъжа ми не продумахме. Излязохме, пихме кафе, пушихме цигари, върнахме се. Това се повтори неколкократно. Забелязах, че жената, която отговаря за осиновяването, взе да става неспокойна. Трябваше незабавно да взема решението. Точно тогава, водена от инстинкт, който не бих се осмелила да нарека майчински, сякаш бях открила детето, което при това прераждане трябваше да е моето, но което се бе появило на тоя свят от друга утроба, посочих момичето.

Служителката предложи да обмислим по-добре. Точно пък тя, която изглеждаше така притеснена от нашето забавяне! Но аз вече бях решила.

Съвсем внимателно, за да не нарани моите чувства (смяташе, че имаме връзки с високопоставени хора от румънското правителство), тя ми прошепна така, че съпругът ми да не чуе:

— Знам, не е добър избор. Тя е дъщеря на циганка.

Отвърнах, че културата не се предава по генетичен път. Детето беше едва на три месеца, щеше да бъде моя и на съпруга ми дъщеря, възпитавана според нашата традиция. Щеше да посещава нашата църква, плажовете, по които щяхме да се разхождаме, щеше да чете френски книги и да учи в Американското училище в Бейрут. Освен това не знаех нищо — и продължавам да не знам — за циганската култура. Циганите пътуват, невинаги се къпят, лъжат хората и носят големи обици. Носят се слухове, че крадат деца, които отвеждат в катуните си, но тук се случваше тъкмо обратното — бяха изоставили едно дете, за да поема аз грижите по него.

Жената още веднъж се опита да ме разубеди, но аз вече се бях заела да подписвам документите и помолих съпруга ми да стори същото. Докато се връщахме към Бейрут, светът изглеждаше различен — Господ ми беше дал основание за моето съществуване, работа и борба в тая долина на сълзите. Сега имахме дете, което да оправдае всичките ни усилия.

Шерин израсна умна и красива — смятам, че всички родители говорят така, но мисля, че наистина беше необикновено дете. Веднъж, когато тя беше на пет години, един от братята ми каза, че ако пожелаела да работи в чужбина, името й щяло да издаде нейния произход. Предложи да го сменим с нещо неутрално — Атина например. Естествено, аз вече зная, че Атина не е само столица на държава, но и богинята на мъдростта, разума и войната.

Вероятно брат ми отдавна го е знаел, а също така е бил наясно, че арабското име може да й създава проблеми в бъдеще. Занимаваше се с политика — като всички членове на семейството ни — и е искал да предпази племенницата си от задаващите се на хоризонта черни облаци, които само и единствено той беше успял да съзре. Най-изненадващо на Шерин й хареса звученето на името. За един следобед започна да нарича себе си Атина и повече никой не можа да й го избие от главата. За да й доставим радост, ние също приехме името, смятайки, че скоро ще го забрави.

Възможно ли е едно име да е в състояние да повлияе на живота на човек? Защото времето си минаваше, но името остана и накрая ние свикнахме с него.

Още докато беше малка, установихме, че има религиозно призвание — беше много набожна и знаеше наизуст евангелията. Но това беше едновременно благословия и проклятие. В свят, все по-разединен от религиозните схващания, аз се тревожех за безопасността на дъщеря си. По онова време Шерин вече започваше да повтаря, сякаш е най-нормалното нещо на света, че има редица невидими приятели — ангели и светци, чиито образи тя виждаше в посещаваната от нас църква. Естествено, че всички деца по света имат видения, въпреки че рядко ги помнят след определена възраст. Също така имат навика да съживяват неодушевени предмети — кукли и плюшени тигърче-та. Но ми се стори прекалено, когато веднъж отидох да я взема от училище и тя ми каза: „Видях жена, облечена в бяло, която приличаше на Дева Мария.“