Паулу Коелю: Вещицата от Портобело

Но отиването до Трансилвания в крайна сметка оказа огромно влияние върху живота ми — запознах се с Атина, която търсеше майка си. Съдбата, забулената в мистерии неумолима съдба, ни изправи един срещу друг в невзрачното фоайе на един още по-невзрачен хотел. Присъствах на първия й разговор с Диъдри, или Еда, както обича да я наричат. Присъствах така, сякаш наблюдавах самия себе си в безсмислената борба на сърцето ми срещу това да бъда привлечен от жена, която не е от моя свят. И ликувах, когато разумът изгуби битката и единствената алтернатива беше да се предам и да приема, че съм влюбен.

А тази любов ми даде възможност да присъствам на ритуали, за които изобщо не подозирах, че съществуват. Видях две материализации, няколко транса. Смятайки, че съм заслепен от любовта, се усъмних във всичко, но вместо да ме парализира, съмнението ме тласна в океан от неща, чието съществуване не допусках. Тъкмо тази сила ми даде възможност в най-трудните моменти да се изправя срещу цинизма на приятели журналисти и да пиша за Атина и нейната работа. И тъй като любовта ми още е жива, макар че самата Атина е мъртва, аз съм все така силен. Ала най-голямото ми желание е да забравя всичко, което съм видял и научил. В този свят аз можех да плувам единствено хванат за ръка с Атина.

Това бяха нейните градини, нейните реки, нейните планини. Сега, след като тя си отиде, на мен ми е нужно час по-скоро всичко да се върне постарому.

Ще се концентрирам върху проблемите на движението по пътищата, върху външната политика на Великобритания, върху данъчното облагане. Искам отново да мисля, че магията е просто добре отработен трик. Че хората са суеверни. Че нещата, за които науката няма обяснение, не бива да съществуват.

Когато сбирките в Портобело започнаха да стават неконтролируеми, зачестиха разговорите за нейното поведение, макар днес да съм щастлив, че тя никога не ме послуша. Защото, ако има някаква утеха в трагедията да изгубиш любим човек, тя е в необходимата вяра, че може би така е по-добре.

Аз лягам и ставам с тази увереност — по-добре, че Атина си отиде, преди да слезе в ада на този свят. Никога нямаше отново да постигне вътрешен мир след събитията, определили я като „вещицата от Портобело“. Остатъкът от дните й щеше да представлява горчив сблъсък между нейните най-съкровени мечти и колективната реалност. Доколкото я познавам, тя щеше да се бори докрай, да вложи цялата си енергия и да пожертва радостта си, опитвайки се да докаже нещо, в което никой не е готов да вярва.

Кой знае. Тя търсеше смъртта както корабокрушенецът търси остров. Сигурно е стояла на много спирки на метрото късно вечер, очаквайки похитителите, които все не идваха. Ходеше в най-опасните квартали на Лондон в издирване на нападателя, който така и не се появи. Предизвика гнева на силните, които не успяха да дадат глас на яростта си.

Докато най-сетне намери смъртта си — беше брутално убита. Но в края на краищата колко от нас не са видели как само за миг изчезват важните неща в живота? И не става дума единствено за хора, а също и за идеали, за мечти. В състояние сме да устоим ден, седмица, няколко години, но накрая винаги губим. Тялото ни продължава да е живо, но на душата рано или късно бива нанесен смъртоносен удар. Съвършеното престъпление. Така и не узнаваме кой е погубил радостта ни, какви мотиви е имал, не научаваме къде са виновниците.

А виновниците, които не назовават имената си, дали съзнават докъде водят техните действия? Мисля, че не, защото и те самите са жертви на създадената от тях реалност — колкото и да са тиранични, арогантни, безсилни и властни.

Те не разбират, а и никога не биха разбрали света на Атина. Чудесно е, че го казвам тъкмо така — света на Атина . Най-накрая приемам, че съм бил там само пътьом, оказано ми е било благоволение като на човек, който е допуснат във великолепен дворец, яде най-отбраните ястия, но знае, че това е само едно празненство — дворецът не му принадлежи, храната не е приготвена с неговите пари, в даден момент светлините ще угаснат, стопаните ще си легнат, прислугата ще се разотиде по стаите, вратата ще бъде затворена и той отново ще се окаже на улицата, очаквайки таксито или автобуса, които ще го върнат в посредственото му ежедневие.

И аз се завръщам. По-точно част от мен се завръща в света, където има смисъл само онова, което може да бъде видяно, докоснато и обяснено. Отново искам да ме глобяват за превишена скорост, искам хората да се карат пред касите в банката, да се оплакват от времето, искам филми на ужасите и Формула 1. В този свят ще трябва да живея през остатъка от дните си. Ще се оженя, ще имам деца, а миналото ще е далечен спомен, за който денем ще се питам: как съм могъл да бъда толкова сляп, как съм могъл да бъда толкова наивен?