Мариана Тинчева-Еклесия - Купе втора класа в международния влак

В 19. 29 часа вратата отвори красиво момиче, запъхтяно от тичане. Стовари раничката от раменете си, отпусна се на седалката с номер 52 и не успя да успокои нито чаровната си усмивка, нито дишането. Мъжът до нея, някъде около шейсет, намести спортната шапка върху главата си, погледна ръчния си часовник и рече шеговито: „Не е трябвало да тичате толкова. До тръгването на влака има цяла минута!“ Красивото миньонче отправи плаващи очи към непознатия, закашля се бурно и отговори на всички: „Направо се телепортирах! Не успях само да купя цигари, така че не знам какво ще правя до Плевен. Отивам при татко, защото свърших парите и от вчера съм болна. — малката спря за миг, но продължи доброволно: — На работа съобщих, че тази седмица не мога да танцувам, нека играе какичката мулатка!“ — Беше със самочувствие, възбудена от болестта или от друго преживяване. Бързо извади от джоба на дрехата си малък телефон, набра номер и след включването съобщи телеграфно на някакъв Ачо, че в момента се намира във влака, взела е от гардероба неговата раница; ключът на квартирата е в отсрещния апартамент… Мъжът до нея поклати глава, че разбира за какво става въпрос от разговора …

Влакът от София за Русе — Букурещ — Москва потегли точно според разписанието в 19. 30 часа. Спалните вагони бяха доста, но общите вагони втора класа София — Букурещ, обслужващи български и чуждестранни пасажери към столицата на Румъния, бяха само два, близо до локомотива. Най-вероятно заради класата из купетата и коридорите се носеше неприятна миризма, и дори след потеглянето, лампите едва мъждукаха. Въпреки ранния октомврийски здрач в купето можеха да се различат лицата на непознати седем пътници, събрани от обща случайност: до девойката и 60 годишния господин седеше млад мъж около 35; до него възпълничка жена около 70. Срещу жената до прозореца беше заело място момче с приятна външност, облечено добре, излъчващо спокойствие и благоразположение към всички. До него друго високо момче с очила извади тетрадка, опита се да чете на слабата светлина, но бързо се отказа. На седалката до вратата беше затворил очи пълен мъж с яке, късо остриган и навярно не толкова добре със слуха, защото не чу въпроса на възрастната госпожа — накъде пътува… На седалката до него имаше много багаж, а и багажните решетки над пътниците бяха препълнени със сакове, торби, чанти… До пристигането на контрольора пътниците се опознаваха мълчаливо, почти безучастно. Когато мъжът поиска билетите за проверка, той поиска и паспорт от мъжа около 35. Не се разбра защо проверяваха специално само него, но всички видяха, че той е с международен паспорт. Шеговитият до красавицата попита контрольора дали ще има по-силна светлина по пътя, но контрольорът без неудобство отвърна, че има повреда, светлината ще остане барова до Букурещ. Пътникът уточни иронично:

„Иначе пътуваме към Европа! Цените на билетите непрекъснато се покачват, пък мизерията — все по-голяма“

Щом контрольорът затвори вратата, разпаленият продължи: „Връщам се от Испания, където от шест години живее синът ми със семейството си. За трети път бях там и съм пленен от красотата. Испания е кукла: — дворци, култура, корида, чистота — ние никога не можем да я догоним!“ — отсъди той, сне един сак, от който извади яке: „Ето, става студено, а и парно няма във втора класа. Изобщо накъде ли сме тръгнали?“ — сам се палеше и самонавиваше до момента, в който пълният господин се разбуди от дрямката и се намеси: „Пак е добре, че синът ти е близко и можеш да пътуваш до Испания. Моят отиде чак в Нова Зеландия, та не ми се мисли да тръгвам на поклонение до там. За осем години веднъж си дойде, не мисли да остава тук завинаги. Нямало какво да прави, вече не може да работи за сто евро на месец… Прав е. Но още не си е намерил половинката, та поне да знаем, че късметът му е пълен…“ — той се огледа да разбере дали някой друг не мисли да вземе дума по темата, но понеже всички замълчаха, сам продължи: „Дъщерята живее при нас с двете си деца, завърши медицина, но не може да си намери работа в Русе, та и тя е решила да стягат куфарите за Европа.“ — сега той погледна онзи, от когото контрольорът поиска паспорт и с нескрито любопитство го попита: „Вие пък накъде?“ Високото слабо момче с очилата погледна към него, усмихна се, но не отговори. Личеше, че разбра въпроса, но е чужденец. 35 годишният, набит млад мъж реши, че щом го питат, може да отговори истина: „Преди два дни щастието кацна на рамото ми, а вече бях престанал да го очаквам… Пътувам до българското представителство на Канада в Букурещ.