Мариана Тинчева-Еклесия - Купе втора класа в международния влак

Преди четири години подадох молба за виза и онзи ден най-сетне получих покана за интервю. Не знам какво ще стане на срещата, зная английски, защото бях в Лондон на специализация за три месеца. Вълнувам се, но не се страхувам, защото на предния ден пък получих работна виза за САЩ…“ — той искаше да изглежда сдържан за толкова радости, струпани изведнъж в дългото му очакване да заживее по-добре, по-богато и модерно. Онзи с шапката го погледна дяволито: „И какво работиш, че толкова питат за теб и те търсят на Запад?“ — той сякаш искаше да докаже на щастливеца, че парашутът му няма да се отвори, затова го предупреди: „Там отдавна са престанали да си внасят «черни работници», препълниха се с източноевропейци, от които нямат нужда“. Младият отговори скромно, без да се засегне: „Инженер съм. Отговарям за производствените везни в Кремиковци… Вземам около 600 лева, но не ми стигат. Искам да пътувам, да гледам света…“ „Аз също!“ — включи се хубавото момиче и се замисли: „Бих отишла в Канада да уча танцуване. Три месеца бях при сестра ми в Германия, живяхме в една квартира, но не ми хареса. И там парите ми стигаха само за храна, за транспорт, за кафе… Дали ще работя в нощния бар на София за 500 лева или в Германия ще преживявам за 500 евро — все едно. Е, вярно, че в Германия никога няма да попаднеш в толкова скапан вагон като този, но там го няма това, което баща ми каза, щом му се обадих, че тръгвам за Плевен: «Хайде ела! Ще приготвя ракийка със салатка. Какво искаш за вечеря?» И на него не му е лесно: живее сам, защото всички се разпиляхме. Майка ми гледа болни, старци в Гърция, сестра ми иска да остане в Мюнхен… В нашето семейство е като в цялата страна — петдесет процента все още живеем в родните граници, петдесет процента са намерили втора родина някъде по света, вече им е омръзнало там, но не се връщат от неудобство.“

След думите на момичето за кратко настана тишина. Диригентът на компанията посочи хубавото момче до прозореца и направо го попита: „Ти от къде идваш с толкова багаж? Мисля, че не си бил из нашите градове и села…“ Синеокият младеж се усмихна и кратко отвърна: „Бях на студентска бригада в САЩ, връщам се два дни по-рано, затова баща ми не успя да дойде на аерогарата с колата. И така ще стигна…“ — той загърна дънковото си яке и замълча сякаш нямаше какво повече да каже: „Ти си най-интересния в купето. Кажи какво има в Америка! Какво си работил там, колко време остана, какво спечели…“ — силно вдъхновен, продължи да дирижира мъжът с шапката. „Бях с приятели, работихме като сервитьори в един ресторант на хотел по атлантическото крайбрежие. Сезонна е работата както по нашето черноморие, та отиваме там трета година…“ — той пак замълча, но темпераментния мъж не го остави: „Хайде приказвай, де! Колко хиляди долара внесе в банката? Какво ще правиш с тях?…“ „Е, не са толкова много. На нас ни даваха по два долара на час, плащахме квартира, храна, транспорт… Добре, че имаше щедри богаташи, които ни даваха бакшиши, иначе — не можем да си покрием мечтите. Последните четири дни вече чаках по-бързо да свърши всичко, защото работих почти денонощно, а някои наши се оплакаха, че не са получили надплата. Не можеш да разбереш колко ти плащат“ — каза честно малкият, а пълният мъж го прекъсна: „Това не може да бъде в Америка! Виж, ако си бил по нашето черноморие, непременно ще те измамят, но в Щатите — никога!“

Малката танцьорка на латино-танци почти подскочи: „Така говорите, защото не сте бил никога там! И аз не съм била в САЩ, но със сигурност знам, че ние тук си седим, бленуваме за далечни земи, мислим, че някой там стои с пълна чанта пари, приготвена специално за наш подарък. Вече разбрах, че въпреки всички разлики, ние хората си приличаме. Навсякъде има мошеници, егоисти, готови да те нагрубят за нищо; навсякъде има благородни хора, които искат да ти помогнат. Хич не обичам да слушам, че в България живеят само некадърници, пък извън нас — таланти и гении. И аз разбирам, че не е лесно; виждам как и тук едни богатеят, други стават все по-бедни, но не обичам да се грози името на страната ми!“ — гласът й беше по-категоричен от този на пълния господин, който се сконфузи — малката можеше да му бъде внучка. Таткото, който се връщаше от визитата си в Испания премисли думите си преди да каже: „Съгласен съм, че у дома сякаш ни е най-добре. Има доста кусури този живот, но човек се радва на корена си. Знам, че на някои нашенци хич не им е добре зад граница, трудно намират хубава работа, парят ги предразсъдъци, че са имигранти, неуспели в страната си, но ние не искаме да говорим за тази истина на илюзията…“ — той навярно се замисли за нещо не толкова привлекателно от посещението си в Испания, ала не пожела да го сподели.

Читать дальше