Мариана Тинчева-Еклесия - В търсене на белите лястовици ( или Концерт за пиано и Оркестър)

Бях на шест години. Майка ми влезе в стаята и каза: „Моника, събуди се!“ Станах от леглото, опитах се да отворя очите си, но не успях. Разтрих ги с пръсти, както правех всяка сутрин, но не виждах нищо. Майка ми каза: „Защото не си измила лицето си; направи го и ще прогледнеш.“ Отидох в банята, измих лицето си, очите… но отново не виждах. Заведоха ме в болницата; след прегледа казаха, че е отлепване на ретината. Мислех, че след дни или седмици отново ще прогледна, но и досега не виждам. Нищо. Свикнах. Приемам тази особеност като факт, който не може да се промени. Но честно казано, все още съм в търсене на белите лястовици…

При запознаването й с непознати хора в началото никой не забелязва, че е незряща. Без очила, очите й се отварят, без някой да подозира истината. Но когато не се ориентира точно към кого да подаде ръката си, непознатият се вглежда в лицето й и казва: „Колко хубаво момиче!“ Онези 24 години от последния детски ден, в който е виждала всичко наоколо, като че ли не са изминали. Слаба, с плавни движения, за да не докосне някого или нещо, тя излъчва финес и спокойствие. И усмивката й е на дете, което се радва на всичко в невидимия свят, който за нея най-често изглежда красив, доброжелателен…

Опитайте се да затворите очите си и така да се движите цял ден вкъщи. В дома не е толкова страшно: всичко знаем и с вързани очи. После излезте на улицата, където гърми движението на автомобилите… Но без да отваряте за малко очите си, за да се ориентирате, и пак да продължите в желаната посока… Опитайте се да четете вестник или надпис на гарата с вързани очи; говорите с непознати хора без да ги виждате, като телефонна връзка. Това е страхотна идея, тъй като видимото често създава противоречиви, несъответстващи чувства. Гледате неугледен човек и дори не искате да разговаряте с него. Но ако всъщност не виждате неговия външен вид, а слушате гласа му, мислите, идеите; ако той ви помогне да преминете на отсрещния тротоар, за вас външната форма на този човек няма да има значение…

В сборника за съногадания пише, че очите са огледало на човешката душа. За моята приятелка Моника мога да напиша обратното: нейната душа ми подсказва, че в много случаи тя вижда по-точно от мен. Не само зрително. Един ден бяхме на разходка пред църквата „Свети Седмочисленици“; поради невнимание с думите казах, че вървим към храма „Св. Георги“. Мони, едва уловена в ръката ми, попита: „Ако не греша, би трябвало да сме в градинката пред «Седмочисленици»?…“ Погледнах лицето й, защото бях сигурна, че всичко вижда и знае: градинка? име и място на църквата?… Не, разбира се, очите й бяха същите, тя не виждаше нищо, но беше свикнала да запаметява въображаемите пространства, назовани от човека, който я води… Това е нещо като памет на гигантски компютър, който работи по своя програма и не бива да допуска грешка… Разбрах, че не само затворените очи на Моника виждат по-добре от моите. Интуицията й е развита така, че почти не я лъже. Когато попита някой на спирката: „Кой номер автобус пристига?“, тя само от тембъра на гласа при отговора определя доста точно възрастта му, опитва се да определи темперамента, състоянието на покой или напрежение в момента… Моника много често може да види невидимата човешка душа така, както ние не смогваме със зрящите си очи. И затова навярно може да разбере всеки човек, без да е повлияна от физическата му красота, от дрехите, от видимото финансово благосъстояние… Мисля, че точно заради това душата на Моника е неотразимо красива; така тя вижда само красиви душите на другите хора…

Как е стигнала до невидимата всеприсъстваща красота?

Като разбрали, че лекарите не могат да възвърнат зрението й, родителите на Моника я записали в столичен пансион за незрящи деца. Далече от родния дом, в който добре помнела всичко, на осем години тя трябвало да привикне с другия дом, където се налагал нов режим; учебна програма, брайлово писмо, момичета и момчета с обща съдба.

— Всички разбирахме, че не трябва да се самосъжаляваме, да мислим и казваме: „Ох, аз горкият, който нямам зрение като другите!“… В началото допуснах да съжалявам, че не виждам колко красиво червено може да бъде едно пролетно цвете…Но по-късно разбрах, че преди всичко трябва да усвоя и развия по-важни начини за ориентиране: активно внимание, слух, памет, въображение… В училището имаше пиано, на което обикновено свиреше нашата учителка по музика.