Мариана Тинчева-Еклесия - В търсене на белите лястовици ( или Концерт за пиано и Оркестър)

Желанието да се науча да свиря беше толкова силно, че на 11 години започнах уроци. Не е като при другите музиканти: поставяш нотите, гледаш ги и започваш. Аз трябваше да чета с пръстите на лявата ръка брайловия нотопис, а с другата ръка да свиря по клавишите. После дясната ръка чете нотите, лявата свири… Така такт по такт; после двете ръце свирят заедно наизуст… За пет години успях да науча леки пиеси от Хайдн, Моцарт, Бетовен и това задоволи желанието ми да разбера, че аз съм като другите. Да, аз не съм болна; мога едно нещо по-малко, но това не трябва да ме отчайва. Не станах пианистка от световна класа, в тази област няма изявени незрящи хора. Но Бог ми даде нов шанс: след като завърших училището и пансиона, заминах за САЩ, където продължих на английски, благодарение на компютърен синтезатор, който превръща писменото слово в говоримо… Стори ми се, че там незрящите хора отвъд океана са по-разкрепостени, не се притесняват от състоянието си. Това ми даде сили и нова цел: да създавам пълноценно самочувствие на хората, лишени от зрение.

Зрящият немски доктор по философия Андреас Хайнеке обича да казва: „Очите ми бяха отворени, благодарение на незрящ човек.“ След като негов добър колега ненадейно загубил напълно зрението си, Хайнеке решил да експериментира изложби „Диалог в тъмното“. В Хамбург той направил център за обучение на кадри за бъдещата си идея. Създал обстановка в пълна тъмнина, където се чуват вода, птици, шумове от цивилизацията. Хората, които искат да посетят тази забавно-образователна изложба трябва да осъзнаят, че могат да компенсират мрака и да се ориентират чрез други сетива: пипане, слух, обоняние, звуци. Като екскурзоводи в света на невидимото Хайнеке обучавал незрящи хора, на които искал да внуши, че те не само не са „горките“, но могат да водят други безпомощни хора. Моника била едно от момичетата, вече говорещи и английски, и немски, затова д-р Хайнеке й предложил да изпълнява проекти и да обучава незрящи хора за екскурзоводи за такива изложби в различни страни по света. След първия стаж в Хамбург през 2001 г. за пет години грацилната Моника прелетяла до 17 страни на три континента, за да даде упование на жени и мъже, загубили зрението си.

— Онова, което искам да постигна като внушение при всички е, че те могат да имат лидерски умения: винаги да говорят високо, ясно, с усмивка. Провокирам ги да решат сега, веднага да кажат „Аз мога и искам да стана екскурзовод в тъмното!“… В Сеул, Корейската република например, жените са много кротки, правомерни, а незрящите в повечето случаи живеят с мъката си, че на тях нещо им е отнето. При един семинар, попитах нарочно една от участничките: „Ми Джин, ти виждаш ли?“ Тя каза: „Не, госпожо, това е много лошо…“ Аз се засмях и я коригирах: „Никога не трябва да говориш така по време на изложбата, когато ще бъдеш екскурзовод. Хората трябва да са спокойни и сигурни в теб, те искат да пият вода или освежителни сокове от бара в тъмното, където ще ги заведеш. Ти трябва да знаеш, че другите се движат, благодарение на теб… На мен Бог ми даде шансове, но аз не ги чаках да дойдат вкъщи, а търсих пътеката към целта…“

На 30 години, Моника живее сама в неголям, добре подреден столичен апартамент и пътува почти постоянно: с бялото бастунче или прихваната в ръката на приятел. Мисля си, че за нея няма бариери, а знам, че не е така — тя никога не говори за това, което застава пред нея като препятствие. Веднъж й казах: „Познавам симпатично момче, което вижда и много те харесва, готова ли си да живееш с него завинаги? Ще ти бъде опора…“ Мони се изненада от въпроса в упор и сви рамене: „Сигурно със зрящ човек в живота ще ми бъде по-лесно, но какво ще стане със свободата ми? Как ще пътувам до различни страни и приятели?… Дали хората няма да оскърбяват мъжа, пожелал да живее с незряща завинаги?… Кажи на момчето, че в този живот е невъзможно да бъдем заедно. Нека потърси друго момиче.“

Докато слушахме Концерт за пиано и оркестър от Моцарт в голямата зала България, непрекъснато си мислех, че на рояла свири моята приятелка Моника, която никога не извършва работите само за себе си. Тя неволно увлича останалите — нещо като соло-партия, която дирижира оркестър. Вярвах, че тя има уникална воля и сила, каквито на мен ми липсват, въпреки острото зрение… В паузата, докато пиехме чай във фоайето, тя докосна ръката ми, накара ме да затворя очите си и ме попита: „Виждаш ли бели лястовици?“ Изпълних и отговорих „Не, няма такива!“ Тя се засмя с детското си лице и ми довери: „Ще те науча да ги виждаш, защото са много красиви.“

Читать дальше