Мариана Тинчева-Еклесия - По-силният жезъл ((За църковната толерантност))

Това, че новоръкоположеният митрополит Николай на Пловдивската епархия нарече от телевизионния екран папата еретик, възбуди много духове. Вероятно той не си даваше сметка, че оскърбява достойнството не само на католическия престол и неговия глава, а и на всички християни, определили себе си като католици. Подобно публично изявление може да усложни не само картината на дипломатическите отношения между двете посестрими църкви, но и отношенията между миряните. А когато един Христов избраник заедно с високия сан получава корона, жезъл, право на слово, той вече е отговорен за всяка своя публична дума… В началото на XXI век, когато Европа се обединява, защитата на „чисто православие“ звучи надменно — различията във вярата не са любовта, с която Спасителят завеща единство на вярващите.

В личния живот и държавната политика на българския цар Фердинанд има известен факт: дългите дипломатически преговори по онова време между главата на католическата църква в Рим и българския престол в София. Искането на папа Лъв XIII престолонаследникът Борис III да премине в католическа вяра или цар Фердинанд да се отрече от престола и цялата власт поставя главата на българската корона пред сериозни изпитания. По-късно, както той сам пише в своята клетва: „Реших лично… да сложа пред народния олтар най-неизмеримата и най-тежка жертва…“ Престолонаследникът получава миропомазване в православна църква. Случаят с цар Фердинанд и неговото „разпъване“ между „две църкви“, между светска и църковна власт, не е единствен. Той носи белега на многовековна традиция, която забранява молитвено общение между католици, православни и реформати.

Точният смисъл на църковното правило изисква въздържане от общуване между християни и еретици. А еретици винаги са непознатите, другите… Тъй като по силата на църковното разделение на Източна и Западна църква през 1054 г. всяка една обвинява своята посестрима в ерес, формално се прекъсват дипломатическите връзки на всички нива. Стига се до парадоксалния, ала неумолим факт, че Христовите пастири, осланяйки се на църковното законодателство, като налагат ограничения, разделят не само жезъла на църковната власт, но поделят и настройват враждебно миряните. В следващите векове църквите се изолират, капсулират се в своето достолепие, като отправят към другите анатема. Слава Богу, че анатемосаните от църковни водачи не са отлъчени и отстранени от Бога! Опитите на някои миротворци да възстановят добрите междуцърковни отношения останали безуспешни, тъй като нямали официален характер.

През 1962 г. папа Йоан XXIII (Анжело Ронкали, бивш нунций в България) свиква в Рим Втория ватикански събор. Задачите, които предстои да се разглеждат в следващите три години, са много и са в конкретна насока. В работата на събора се предлагат нови възгледи за отношенията между католици и християни некатолици. Крайните решения утвърждават възможност за внимателно и търпеливо общуване; при диалозите учението за едното християнство да се излага ясно.

На Третата сесия се обсъжда религиозната свобода и се издава Декларация за свободата на съвестта без каквато и да било принуда. Върху базата на миналия опит и съвременността се разглеждат въпросите за религиозната свобода на различните малцинства, отношението към Източната църква и протестантските общности. Препоръчва се на целибатното католическо духовенство, ордените, монасите, миряните — независимо от това, къде се намират те, да проявяват търпимост към некатолически християни и изповядващи други религии. Предлага се дипломатично общуване, зачитане правото на всеки човек да запазва своето верую. Без да се пренебрегва работата на Вселенските събори и догматическото определение за символа на вярата, налага се нова идея, че различието не трябва да бъде преграда в общуването на християните и не трябва да се усложняват съвместните им контакти.

Определя се точно, че католическите архипастири и свещеници в бъдеще имат право да приемат за молитвена изповед и причастие всички, независимо от това в каква (християнска) църква са получили кръщение. Взема се решение за осъществяване на сътрудничество между всички християни в социалната област, като се налага подходът за братство и милосърдие към всеки човек. Постановките на Втория ватикански събор деликатно отварят вратите на свободното междучовешко общуване и хвърлят в бездната всички страхове, които в изминалите столетия са налагали ограничения.