Мариана Тинчева-Еклесия - Подарък — надежда

Откакто се помня, около мен е имало много деца и малко възрастни. До пет годишна възраст ние почти не съзнавахме, че това е необичайно, тъй като всички други деца си имат родители, а ние искахме да се сгушим до някоя от жените, които се грижеха за нас в дома. Толкова е естествено едно дете да иска да прегърне онази, която го е родила, а тя да го целуне и да му каже, че го обича! Ние нямахме свои родители; ние бяхме от онези момичета и момчета, които са родени от неизвестни жени, без желание за майчинство. Нещо по-нерадостно: ние не сме били харесани и пожелани за осиновяване в някое семейство без деца, а така шансът да напуснем общия дом за деца без родители ни се е изплъзнал…

Не зная дали жената, която ме е родила, е пожелала да ме нарече Йоан или така са ме записали в родилния дом. Бях на петнадесет, когато откриха, че съм роден в деня на четвъртия библейски евангелист Йоан Богослов, написал Откровението; тогава една християнка ми каза, че Бог ме е осиновил и бди над мен — както се грижи за всички деца и възрастни в трудни периоди от живота им… Бях на седем години, когато госпожата в Дома забелязала, че докато свири радиото, аз мога да запаметявам музиката и текста на различни песни, които по-късно изпълнявах сам пред измислен микрофон. В един момент почувствах необходимост да пея почти непрестанно, така както други мои приятели искаха да ритат топка или да посаждат цветя в градината… След година-две, вече бях на девет, когато се озовах на голяма сцена в столицата. Там изпях три популярни песни и хората ръкопляскаха дълго. След няколко дни при мен пристигнаха мъж и жена, които ми казаха, че са моите родители и искат да ме вземат при себе си. Бях много щастлив! Почти не можех да спя от радост, че майка ми и баща ми са ме открили и ще ме заведат в своя дом!… Тази моя мечта не се изпълни с магическа пръчка: повече от година те идваха да ме виждат, водиха ме в ресторант да обядваме заедно, носеха ми лакомства, аз ги очаквах все по-нетърпеливо, макар че изпитвах тъга: как ще се разделя с приятелите си и с милите жени, които се грижеха за нас?… Бях почти на единадесет, когато моите родители ме заведоха в китно селце край София и ми показаха моята стая с голям прозорец към планината. Много ми хареса! Още по-голяма радост нахлу в мен, когато ми съобщиха, че скоро ще имам електрическо пиано и ще ходя на уроци по музика! Още на втория ден ме предупредиха на никого тук да не казвам, че са ме взели от Дома, защото хората тук не знаят истината за осиновяването… Майка ми понякога ме прегръщаше, казваше ми, че ме обича и ще даде всичко от себе си, за да осигури бъдещето ми. Но понякога я виждах напрегната, раздразнителна; ругаеше ме без причина и изговаряше тежки думи, от които дни наред страдах. След такива моменти на гняв тя отсъстваше дълго от нашия дом и аз оставах с баща си, който беше умен, слаботелесен, горд човек. В приземния етаж на къщата имаше ателие, където правеше рамки за картини. Не обичаше да говори много, предпочиташе да работи, да чете книги, да гледа телевизия. Една вечер, когато майка ми се върна от дълго отсъствие и ми се стори, че ме обича, аз се осмелих да попитам родителите си защо не ме потърсиха до деветата ми година? Сега тя отново се огорчи, избухна в гняв и ми каза, че ако още веднъж й задам този въпрос, по-добре е да се върна там, откъдето съм дошел! Разбрах, че не трябва да се интересувам повече от това, трябва да остане тайна за всички!… Все пак получих обещаното пиано и три пъти седмично, след заниманията в местното училище, започнах да ходя на частни уроци в София. Въпреки тази постигната моя мечта, не успявах да разбера къде ми е по-добре: при моите родители или там, в Дома, където всички бяхме с обща съдба, имахме свобода да си играем и да говорим всичко, което сме чули или мислим. Тревогата ми от общуването с моите родители се превърна в страх, когато една сутрин баща ми каза: „Джони, искам да оправиш леглото ми и да напалиш печката, сега трябва да догоня ранния автобус!“ Докато оправях леглото му, ръката ми се пъхна под възглавницата и напипах нещо твърдо.