Мариана Тинчева-Еклесия - Подарък — надежда

Измъкнах го бързо, видях, че е пистолет! Онемях и се разтреперих, защото не разбирах от какво се страхува баща ми, защо в нашата къща е нужно да има пистолет?… Вечерта, когато той се върна вкъщи, не посмях да попитам защо държи да узная за оръжието. Но усетих, че страхът ми преминава с усещане за мир, който не се нуждае от самоотбрана… Скоро от родителите на мои съученици разбрах, че майка ми и баща ми са купили къщата след като са решили да ме вземат от Дома. Преселили се от София и искали да се знае, че те са моите рождени майка и баща, с които живея от самото начало. Научих се да мълча, да изпълнявам всичко, което те искат от мен. Свикнах да не се противопоставям на тяхното мнение или да се оплаквам пред някого от тях. Научих се да говоря с най-спокойния и добър глас на сърцето си, за да не ги оскърбя… Въпреки това мое старание, близо три години след осиновяването ми, един ден, като се върнах от училище, чух как майка ми и баща ми се карат и взаимно се обвиняват. Мама се страхуваше, че ние ще я напуснем и тя ще остане съвсем сама; баща ми я обвиняваше, че не работи… Поисках да ги успокоя. Казах на мама, че аз никога няма да я оставя, ала тя взе багажа си, вече събран до вратата и излезе от къщата. Беше след 22 часа. На следващия ден ни съобщиха, че е намерена в канавка по шосето за столицата. Блъсната била от камион, чийто шофьор навярно не е разбрал за инцидента… А все още не беше навършила 35 години. Няколко дни по-късно разбрах истината за нейните отсъствия: още 17 годишна тя е страдала от психично заболяване, съпроводено с чувство за страх от нереална заплаха. Почти същото заболяване измъчвало от детство и баща ми. Така те са се запознали в болницата, където били на лечение преди петнайсетина години и по-късно създали семейство. От един документ узнах, че не съм тяхно рождено дете, но разбрах, че са искали да имат дете, което да се грижи за тях в моменти на депресия… Щом прочетох истината изпитах силно желание да открия родителите си — или поне рождената си майка. Но се отказах: ако тя не е изпитала подобно желание през изминалите години, защо трябва аз да се интересувам от нея?

Месеци след загубата на мама почувствах силни болки в цялото си тяло и най-вече в зъбите. Трябваше да започна лечение. Лекарят каза, че заболяването е от стреса в новото ми семейство. Уви, след година баща ми се разболя от мускулна дистрофия, изпадна в дълбока депресия и престана да работи. Тъй като нямахме пари, трябваше да започна работа в кухнята на малък столичен ресторант. Вече нямах време нито да пея, нито да свиря на пианото, но се надявах, че отново ще имам тази възможност в близките месеци. Една сутрин, преди да изляза от вкъщи, баща ми каза, че е повикал хора, които ще купят пианото ми. Усмихнах се с мъка. Като затворих врата, изпитах желание повече никога да не се върна при онзи, когото наричам свой баща. Но трябваше да се грижа за него: да пренасям дърва и да паля печката, да приготвям храна за нас двамата, да слушам тихо любимата си музика по радиото… Пистолетът под възглавницата му беше изчезнал. Вече не се страхувах от оръжието, но и нямах право да гостувам на хора от селото, нито да кажа каквото и да било за трудния характер на баща си. Един ден ме предупреди: „Ако чуя лоша дума за себе си, ще си намеря жена и ще те изпратя на квартира!“… Не се огорчих силно, защото мислех, че така ще ми бъде по-лесно. Като легнах в моята стая си спомних за жената, която ми беше казала, че Бог помага на всички хора в тежък период от живота им… Много исках да отида в Дома при децата, с които живях до десетата си година, но баща ми не разрешаваше; мисля, че се страхуваше да не узная истината за осиновяването, която аз вече знаех…

Пет години след смъртта на майка ми той е получил инсулт. Една вечер, като се върнах от работа, го намерих паднал пред леглото. Извиках линейка. На следващия ден от болницата ми съобщиха, че е починал… Първо извиках: „Това е невъзможно! Господи, Ти Си виновен за всичко, какво ще правя съвсем сам? Нали ме обичаш?“ Плаках и се почувствах изгубен, сякаш потънал в дълбока вода, от която не мога да изляза, но прекъснах черната емоция и включих музика.

След пет дни беше деветнадесетия ми рожден ден. Вечерта в пощенската кутия намерих малка книжка с Евангелието на Йоан Богослов. Прочетох го от начало до край и изговорих на глас: „Прости ми, Господи, че Те обвиних за смъртта на баща си, той беше добър човек, а Ти Си по-добър от него!“ Съзнавах, че Бог наистина ме обича като ми подари дом, от където ще мога да тръгна към сцената. Знам, че един ден отново непременно ще пея и ще си купя пиано! Но преди това ще отида в дома за деца без родители, където бяха приятелите ми и ще им изпея песента за надеждата. Тя никога не би напуснала човека в трудни моменти, ако той се научи да се владее при изпитания. И ако иска да подари част от своята надежда на други хора, изгубили своята надежда.

Читать дальше