Мариана Тинчева-Еклесия - Белите лястовици ((Миниатюри))

1. Една сутрин към десет в манастира пристигна мъж около петдесетгодишен. Беше висок, с гъста, прошарена коса, с измъчен външен вид. Той попита удобно ли е да отворим църквата, за да запали свещ — тази сутрин сънувал покойната си сестра. Послушницата взе ключовете на храма, поведе човека натам, а когато стигнаха до голямата метална врата, той каза: „Прощавайте, че не мога да ви помогна. От десет дни съм в близкия санаториум, предстои ми тежка операция на сърцето…“

Младата жена се вгледа в лицето му — хубаво, ала унило от предстоящето. Като чуваше далечния шум на колите по шосето, той поиска да сподели: „Не зная дори дали отново ще се върна в Пловдив при семейството си…“ Жената отвори вратата без усилие и предложи на мъжа да влезе пръв. Тя навярно можеше да остане безмълвна в храма, но като подаде свещите, каза: „Бог ви е пратил тук, защото ще ви помогне. Вярвате ли?“ Непознатият отвърна несигурно: „Вярвам, но лекарите не са обнадеждени, казаха ми всичко.“

„Бог може повече от лекарите. Когато поиска да спаси някого, Той намира начин да го предвести. По време на операцията ще ви го докаже.“

Тя за пореден път започна да разказва някои чудеса, които й бяха разказвали поклонници и които сама беше преживяла. Мъжът слушаше впечатлен, но допускаше, че жената преувеличава. Тя като разбра, че гостът не е убеден в случаите, за които науката няма обяснение, вярващата реши, че болният ще повярва по-лесно в думите на молитвеника. Тя взе книгата с твърдата подвързия, намери молитвите за изцеление на тежко болни хора и прочете една от тях. Отново не забеляза успех в душата на мъжа — страхът и отчаянието бяха оставили дълбок белег от думите на лекарите и той добави: „Положението е сериозно, не може да се оправи с молитви…“

Тя затвори книгата. Знаеше, че Бог най-често извършва онова, което думите не могат да обяснят за Него. Мъжът остана в тишината две-три минути, въздъхна дълбоко, благодари за отключената врата и молитвата, но не бързаше да си тръгне. След десетина минути, когато двамата отново бяха до масата за продаване на свещи и църковни икони, послушницата взе едно кръстче и го подаде на мъжа: „Вземете го, то ще ви пази по време на операцията и ще ви помага в бъдеще.“

Той веднага извади портфейла си и подаде банкнота — да заплати, но момичето се засмя: „Не, не, кръстчето е за здраве и добра участ, не струва пари. Моля ви само да се обадите, когато ви е възможно, че операцията е минала благополучно.“

Непознатият дори не успя да каже „Благодаря!“ Сви голямата си длан с кръстчето, положи я до сърцето с поклон… А когато вдигна главата си, очите му не успяха да скрият силата на две сълзи.

2. Неделното богослужение беше привършило и свещеникът напусна храма. Половин час преди дванадесет в църквата влезе жена с вързопче — личеше, че в него има домашна питка. Възниска на ръст, със селска забрадка на главата и дрехи от домашна вълна, тя навярно идваше от далече. Очите й питащо огледаха наоколо, после пристъпи към иконостаса: „Къде да намеря свещеника? — попита. — Искам да прочете молитва за здраве на сина ми… Преди два дни сънувах Божията майка, каза ми да поплета кърпа на една кука, да я донеса тук и да я поставя на масата, където е нейната икона.“

Жената беше разстроена от закъснението си; един рейс от селото не изпълнил разписанието и ето — тя пристигна час след литургията: „Имам болно момче. Преди една година катастрофира с товарна кола и от тогава тръгна назад, все назад… Аз плача и се моля на Бог да му помогне, защото какво ще правим, ако се случи най-лошото? Има две деца…“

Игуменката, която все още беше в храма, поиска да утеши жената, която виждаше за първи път. „Сигурна съм, че Божията майка е чула молитвата за сина ти и ще се намеси. Щом е поискала да изпълниш нещо за нея, това не може да е случайно.“

„Мислиш ли?“ — думите като че озариха лицето й.

„Тя никога не се появява без повод. Изпратила те е тук, за да разбере, че й вярваш. Ти си изпълнила заръката й, сега можеш да поставиш кърпата, където тя е пожелала…“

Жената извади питката, пристъпи към масата с иконата, но не посмя да се докосне до нея. В този миг навярно преживяваше чувството, че се явява пред престола на небесата? А как един малък човек може да положи своето дарение пред престола на Владетеля на Живота? После затвори очите си, с две ръце поднесе кърпата, наведе се, целуна ръката на Божията майка от иконата и я погали. Молитвата й не се чу, а само въпросът към игуменката отново: „Вярваш ли, че тя ще помогне момчето ми да оздравее?“