Майте Карранса - Ледената пустиня

— Богиня съм.

Карла и Мерицел бяха превъзбудени, заинтригувани, аз от месеци ги разигравах, като пробуждах любопитството им с моите нощни предсказания или еликсирите си. Не бях артистична като Мерицел, нито пък забавна като Карла. Бях загадъчна и подхранвах онази тъмна страна, която магьосничеството подсилваше и доставяше удоволствие на моите съквартирантки. Искаха още и още и така започна всичко, под формата на игра. Застанаха на колене пред мен с поклон.

— Покажи ни силата си, велика богиньо.

— О, Селене, призоваваме те.

— В краката сме ти и ни замръзват коленете. Удостои ни с дарбата да стоплим ръцете си.

— О, да, велика Селене, пусни ни отоплението.

— Така да бъде.

Беше толкова силен импулс, че нямах време да го обмисля. От едно бързо движение на пръчицата ми излезе искра и подпали стените, които Мерицел беше декорирала с дъжд, и капчиците се превърнаха в дребни огнени петна. Беше блажена магия. Замръзналият хол пламна като огнище, стопляше се и излъчваше светлина и удовлетворение от всяко свое кътче.

Захласната, Мерицел отвори широко очи. Не се мъчеше да си обясни явлението, възприе го само като нещо красиво и затанцува под мигащата светлина на капките огън. Обратно на Карла, която се уплаши, може би защото беше биохимичка, може би защото беше готвачка, може би защото беше разумна. Спомням си, че изпищя, и едва тогава си дадох сметка, че съм извършила истинско светотатство.

Веднага прекратих магията и се престорих, че нищо не се бе случило, но вече беше твърде късно. Загубих симпатията на Карла. Оттогава тя ме гледа с подозрение и никога повече не повярва на думите ми.

— Беше илюзия. Фокус, който научих като малка — упорито се мъчех да се оправдая.

Карла недоверчиво опипа все още топлата боя на дъжда и се убеди, че стайната температура се бе покачила до двайсет и пет градуса. Проклетата му наука.

— Не, не беше фокус, беше истинско. Предизвика енергиен източник на светлина и топлина.

За късмет, Мерицел беше очарована.

— Беше превъзходно, трябва да го повторим. Как го направи?

Карла попита подозрително:

— Именно, как го направи?

Бях неспособна да измисля убедително оправдание и изломотих нещо несвързано. Започнах да проумявам, че си бях играла с огъня. В конкретния случай бе точно така — и в преносния, и в буквалния смисъл.

Същата вечер у дома дойде Деметер.

Приятелките ми не познаваха Деметер. Такава ни беше уговорката. Срещахме се насаме и нямаше да се намесва в живота ми, стига аз да не застрашавам общността. Тя спази своята част от договорката, докато аз престъпих моята.

Карла и Мерицел не можеха да повярват. Ако аз им се бях сторила интересна, то Деметер ги остави без дъх. Де да познаваше тогава баба си. Една-единствена дума я определяше — „внушителна“ Деметер беше висока, но не ръстът й бе от значение. Най-силно впечатляваха сивите смразяващи очи, тежката пепеляворуса коса, сплетена на плитка до кръста, хипнотизиращите движения на ръцете и авторитетният, непоколебим тембър на гласа й. Бях я надраснала с няколко сантиметра, но винаги се чувствах дребна до нея. Беше усещане за безсилие и слабост. Деметер беше много властна.

Появи се у дома без предупреждение и щом я видях, разбрах, че идва, за да ме отведе. Нямах ни най-малка представа как, по дяволите, бе разбрала за моето неблагоразумие, но неслучайно беше магьосница.

Узнах също, че този път няма да е на нейното.

Майка ми Деметер подуши из стаята като истинска вълчица. Търсеше присъствието, колкото и слабо да беше, на някоя вещица Одиш. Най-накрая седна пред мен, очи в очи.

— Беше излишно, Селене.

— Знам, знам… Сбърках и съжалявам.

— Не е достатъчно да кажеш „съжалявам“. Злината вече е сторена.

— Не е възможно Одиш да ме открият само за това, че съм позатоплила един леден хол. Леля Криселда приготвя сладкишите без фурна. Знаеше ли го?

— Но ти не си леля ти Криселда. Знаеше ли го?

В това се състоеше проблемът. Аз бях специална. Бях белязано момиче, бях посочена от гадателката като извор на беди и опасности. Бях нападната от една Одиш, когато навърших седем години, и оттогава живеех закриляна, следена и пленничка на всички Омар. Беше ми писнало да съм под контрол. Жадувах за свобода, анонимност, да бъда простосмъртна и толкова.

— Няма да го правя повече, кълна се.

— Не е възможно вече, Селене. Развали всичко.

— Мамо, моля те… — умолявах.

Деметер беше непреклонна. Бях й обещала да не използвам никаква магия без строгия надзор на някоя Омар. Доброволно живеех откъсната от клана на мравките, които се събираха в града. Отхвърлих предложението да присъствам на сбирките им и убедих Деметер, че се налага да остана под прикритие. Исках да бъда обикновено момиче, което учи желаната специалност и живее с други обикновени момичета. Деметер ме подкрепи, макар и с известни резерви. И сега заради една глупост бях провалила всичко. Свободата ми бе траяла само няколко месеца. Деметер размисли и даде заден ход, настоявайки да си бъда отново магьосница, свързана с общността, отдадена изцяло на клана, ангажирана с племето, със сабатите и есбатите, с недоразуменията между матриаршите и преследването на Одиш.