Майте Карранса - Ледената пустиня

— Какво правиш?

— Освобождавам те от веригите. Свободна си.

Изпаднах в паника. Свободата може да предизвика истинска паника, ако не си свикнала.

Завъртя собствената си пръчица и промълви няколко думи, беззвучни и безизразни, също като погледа й. Усетих огромна празнота, от която ми се зави свят. Деметер бе оттеглила защитата, която ме обгръщаше.

— Сега си свободна да произнасяш името на богинята, ако искаш.

Тръгна си и ме остави разголена и беззащитна.

Искаше да ми даде урок. Беше убедена, че ще умра от страх и ще изтичам при нея незабавно със сълзи на очи да я умолявам да ме защити, съгласявайки се с всичките й условия. Правеше го със съзнанието, че ме излага на голяма опасност. Правеше го със съзнанието, че предизвиква съдбата: да се сбъдне пророчеството на гадателката.

Деметер беше непоклатима като камък. Лошото е, че ме бе възпитала в тази непоклатимост и колкото и да й тежеше, бях нейна дъщеря. Коя от коя по инат.

И същата вечер, още щом майка ми излезе през вратата, в къщата нахлу леден вятър и внезапно ме побиха тръпки. Когато ни се засякоха погледите с Карла, трябваше да сведа очи. Почувствах се слаба. Почувствах се зле.

Така ли се чувстват простосмъртните?

Мисля, че от момента, в който призовах името на богинята, стихията на злото се промъкна в живота ми. И там започна моята история. По-точно казано, нашата история.

Все още оставаше седмица до тържеството и бяхме в сесия. Ужасна комбинация. Студ, лоша обстановка, недоверие и скучни записки за изпитите, взети и копирани както падне в последния момент.

Отношенията ни с Деметер се бяха пропукали и нямах намерение да предприема каквото и да било, за да поправя нещата. Тогава не знаех, че ако спуканото не се залепи навреме, то се уголемява, докато не се превърне в непреодолима пропаст. Бях твърде млада и исках да стигна докрай. Макар и да не знаех къде точно е краят.

Единственото, което знаех, е, че при тези обстоятелства не бях в състояние да изкарам и един изпит. Случваше ми се много странно нещо. Чувствах се толкова оголена и беззащитна, че треперех като лист и едва можех да направя две крачки, без да се спра и да се обърна, притеснена от погледите, които усещах през дрехите си. Под никакъв претекст не можех да седна с гръб към останалите. Чуждите очи не само ме смущаваха, те ме дразнеха, драскаха ме по кожата, деряха ме, причиняваха ми дори болка. Някои погледи бяха свирепи, като отровни стрели. До този момент винаги бях живяла защитена от уроки, а сега майка ми ме оставяше безпомощна и изложена на всякакви външни влияния и опасности. Не можех да си обясня как Карла и Мерицел ходеха до мен така безгрижни, без да се притесняват дали някой върви зад тях, без да се чувстват застрашени от чужди очи. Заприличах на луда и в деня, в който ме задължиха да седна на първия ред в залата, където се провеждаше изпитът по съвременна история, трябваше да стана след няколко минути с празен лист, без да имам време да отговоря на нито един въпрос. Беше жалко. За този изпит бях учила и със сигурност, с абсолютна сигурност щях да се справя блестящо и да изкарам добра оценка. Знаех всички въпроси, така че напуснах залата бясна. Няма нещо, което да предизвика повече яд от това, да не можеш да изпълниш очакванията си, когато са налице.

Хрумна ми, че може да е отмъщение на Деметер, задето отказах да уча медицина. Майка ми искаше да продължа семейната традиция и да се посветя на акушерството. А още по-добре — на лекарската професия. Родословното дърво на Цинулис изобилстваше от акушерки и бях прекарала живота си сред раждания, бабувания, плач на новородени, кърпи, пропити с кръв, и родилни плаценти. Бях твърде свикнала с това и можех да помагам за контрола на дишането при контракция, да срежа пъпна връв или да извъртя заклещено бебе и да го освободя. Бях приела, че като порасна, също ще израждам деца, ще помагам на майките им да родят. Всички магьосници Омар вярваха в това — леля ми Криселда го вярваше, братовчедка ми Лето го вярваше и майка ми Деметер също го вярваше.

Докато не се случи злощастието на Лето, на което бях свидетел.

Дори и днес ми е трудно да извикам спомена за случилото се. Много трудно ми беше да забравя жестоката сцена. Някой ден ще ти го разкажа, но сега не мога. Само знам, че след като Лето роди, прекарвах цели нощи в неутешим плач. Не можех да приема тревогата от това, да стана акушерка и да израждам чудовищни същества. Не можех да се посветя на тази професия, без да си представям раждане след раждане, че някой ден ще акуширам една безутешна майка, едно безформено дете, неизбежната смърт, безсилието да не мога да помогна на нито един от двамата. Затова, без да кажа на никого, реших, че няма да бъда нито акушерка, нито лекарка, че няма да присъствам на раждания, а ще се посветя на пътувания и писателство. Затова се записах във Факултета по журналистика и имах първото си пререкание с Деметер.