Майте Карранса - Ледената пустиня

Оттогава бяха минали няколко месеца и бях излязла победител. Деметер се оказа с напредничаво мислене и се съгласи да живея сама в града, докато уча, заобиколена от много простосмъртни, без да се бъркам прекалено в работите на клана и като се стремя да не се набивам на очи.

Бяха смутни времена. Астроложките предсказваха, че идването на избраницата наближава, и Одиш, които в продължение на дълги години се бяха крили в бездействие, започнаха да дават признаци за живот. Ако беше вярно, че избраницата ще се появи, то войната на вещиците щеше да се задълбочи. А Деметер имаше достатъчно работа с ръководенето на племето, за да се занимава и с мен.

Затворих се вкъщи след изпита и останах на легло. Имах големия късмет да разчитам на сладката Мерицел. Веднага разбра, че съм притеснена, и рисуваше до мен, като ми предлагаше молива си да се разсея, показваше ми как да драскам силуети и пропъждаше страховете ми. И го постигна.

Дотогава мислех, че Мерицел е добра съквартирантка, която се появява в неделя вечер с мляко под мишница, масло и тостери на оферта, и че ни пълни стените със звезди и дъжд. През тази седмица открих, че е и търпелива, любвеобилна и може да бъде много добра приятелка. Не бързаше и в това се състоеше магията на нейната компания. През времето, прекарано с Мерицел, се научих, че добрата приятелка не трябва никога да бърза. С първия слънчев лъч Мерицел сядаше до мен на леглото със скицника си и ми носеше мляко и бисквити. Извиняваше се, че не умее да готви, но беше голям жест. Успокояваха ме повече разговорите ни, смехът и рисунките, отколкото цялата храна на света.

Мерицел беше в превъзходен период. Беше изкарала много добри оценки на изпитите. Баща й току-що й бил казал, че за края на учебната година ще й подари кола — страхотен синьо-зелен нисан патрол, сто и двайсет коня, пет цилиндъра и гуми от 250 милиметра. Истински всъдеход, с който можеха да се изкачват върхове, да се прекосяват реки и да се предприемат всякакви авантюри като на телевизионна реклама. Може би не беше най-подходящото превозно средство за нежната и сладка Мерицел, но тя толкова се бе ентусиазирала, че носеше снимка на своя нисан по пътищата и я показваше на всеки, сякаш беше племенник или кученце, току-що влезли в семейството. Мерицел бе преизпълнена с щастие. Цялата сияеше, очите й блестяха, бузите й бяха зачервени, а на лицето й грееше усмивка. Не след дълго ме зарази със своята жизнерадост. Но ме обърка. Щастието й не идваше от чисто новия джип. Една сутрин, полузасрамена, ми изясни погрешното ми впечатление:

— Имам си гадже.

Останах като гръмната. Мерицел беше влюбена. Беше прекрасно.

— Хайде, кажи ми нещо за него.

Изчерви се.

— Тайна е.

— И защо да е тайна?

Усмихна се.

— Защото винаги, когато говоря за гаджето си предварително, нещо се обърква, но този път е сериозно.

Все още не разбирах. Не схващах това „сериозно“.

— Искаш ли да се омъжиш за него?

Мерицел се изсмя.

— Ти си побъркана.

— След като казваш, че е сериозно, какво имаш предвид?

Мерицел лукаво ми намигна:

— Ами… ти знаеш… преспахме.

Като че ли ме заля с вряла вода. Отнесената Мерицел, която летеше в облаците като дъждовните си капки, бе правила любов с момче, без да знам, и лудо се влюбваше за отрицателно време. Ами аз? Аз бях взискателна, толкова взискателна, че досега не бях открила момче, което да ме заинтригува повече от първите десет секунди. С погледа си на магьосница бях експерт по отгатването на най-скритите им страхове и несигурността им, долавях проблемите и детинщината им на пръв поглед и вече не ме интересуваха. Ще се влюбя ли някой ден? Ще намеря ли като Мерицел някой? Тя не разбра добре мълчанието ми.

— Извинявай, знам, че ти нямаш тайни от мен.

И тогава тази, която се засрами, бях аз. Ако Мерицел знаеше всички мои тайни, щеше да ме накара да й върна шоколадовите бисквити, които ме бе накарала да изям. Освободих я от угризенията й, без да се преструвам ни най-малко. Нищо не ми костваше, тъй като наистина се радвах за нея. Мерицел беше очарователна и заслужаваше цялата любов на света.

— Прекрасно е. Ще ме запознаеш ли с него?

— Да, на карнавала.

Не можах да потисна разочарованието си.

— Не знам дали ще дойда на тържеството.

— Разбира се, че ще дойдеш. Дотогава сигурно ще се оправиш.

Нямах намерение да се излагам на опасности и да живея без предпазен щит, без протекция, без пръчица. Не исках да се предавам и да позволя на Деметер да ми се налага насила. Щях да изтърпя на легло колкото е необходимо.