Майте Карранса - Ледената пустиня

Сама, колкото да кажа нещо. Залата на Факултета по инженерство беше претъпкана, в това число и с нахалници, веднага бях буквално притисната от всякакъв род маскирани същества, които ме канеха на чашка или да си поговоря с тях. Опитаха се: един хобит, един римлянин, Спайдърмен и даже Дарт Вейдър, но аз се измъквах с танци.

Веднага забелязах приятелите си от моя факултет и останах с групата, вдигайки шум до момента на ревюто. Всички ме окуражаваха да се кача по дървената стълбичка, но нямаше нужда. Странно, колко самоуверена бях, колко сигурна в дрехите си, в движенията си, в аурата си, сякаш ме водеше нечия сила. Триумфирах. С всяка стъпка, която правех по тесния подиум, завладявах публиката. Шумно ми ръкопляскаха, подсвиркваха и аз, със съзнанието, че в мен са приковани хиляди очи, вместо да се притесня или потисна, се чувствах горда и зашеметена от успеха. Тогава си дадох сметка, че тълпата опиянява. Изпитах насладата от това да се видиш в очите на множеството и да усетиш възхищението и одобрението му. Проумях суетата и тщеславието на артисти и знаменитости.

Докато не започна бъркотията.

Когато слязох от подиума, ми налетяха куп ухажори. Един от тях беше доста напорист и не знаех как да го разкарам. Беше призрак — буквално казано, с чаршаф и тям подобни — и очевидно си падаше много по мен. Беше пийнал и си бе наумил непременно, на всяка цена да ме повози в колата си. Отказах му, но се направи на разсеян и ме дърпаше насила за ръката. Не виждах лицето му, защото беше покрито с чаршафа, и влачеше някаква верига. Това е смешното, но в същото време и досадното на карнавала, че никой не е този, за когото се представя, и че всеки се прикрива зад маската си и своя външен вид. Или може би е точно обратното, може би търсим маската, която най-добре да ни охарактеризира. В случая призракът искаше да ме отвлече, а аз яростно се отбранявах. Бих се, дърпах се, даже мисля, че го ухапах по ръката, но без никакъв резултат. Призракът беше висок около два метра и тежеше близо сто килограма. Бях на косъм да извадя пръчицата си, но преди да стигна до крайната мярка, публично да прибягна до магията — нещо напълно забранено за Омар — реших да викам за помощ и отчаяно изкрещях.

Никой не се застъпи за мен, макар че не след дълго ни оградиха зяпачи. Не можех да повярвам — никой не ме защити, никой не се осмели да се изправи пред призрака, който буквално ме влачеше към изхода.

Никой, освен викинга.

— Остави я, не иска да дойде с теб.

Заплени ме. Имаше осанката на принц и величието на бог. Висок, загорял, със строги очи, въоръжен с меч и щит, а от русолявите му коси стърчаха зловещите рога на каската му.

Хвана здраво призрака и рязко го дръпна от мен, а тъй като той взе да се съпротивлява, му удари едно кроше толкова силно, че го запрати зад редицата от заобиколилите ни любопитковци. После галантно ми предложи да го хвана под ръка. Коленете ми омекнаха. Разтреперих се. Никога не ми се беше случвало. Викингският воин излъчваше някакво сияние, направо ме хипнотизира.

В момента, в който протегнах ръка към неговата, усетих силна пареща болка в слепоочието, като че ме бе ударил гръм. Тогава времето сякаш спря, движенията станаха забавени, а от светлината и музиката се почувствах замаяна. Усетих как губя почва под краката си.

Признавам си, че беше болезнен, но вълшебен момент.

Звучаха келтски ритми, обгърната от мелодията на виолончело и учудващо отпаднала, се почувствах изолирана от останалите потни лица, които ме заобикаляха, докато очертанията на залата ми се размазваха и преливаха в неясна завеса от дим.

С изключение лицето на викинга.

Изведнъж изпаднах в безтегловност и усетих как той ме хваща през кръста и ме вдига във въздуха.

Бях там, в ръцете на викингския воин и с голяма цицина на главата, която ми бе направил обиденият призрак, подло нападайки ме в гръб. Това обаче не го знаех. Имах очи само за викинга. Виждах го в голям хубав кораб с фигура на дракон, изваяна на носа. Виждах го да плава по река под закрилата на нощната тишина. Виждах го да атакува непристъпна крепост под дъжд от горящи факли.

Истината бе, че ме носеше на ръце, бягаше бързо под трепкащите светлини, а аз му се усмихвах глупаво. Това звезди ли бяха? Дали беше нощ? Отвличаше ли ме? Викингският воин беше дошъл закрилян от сенките, за да ме отведе на кораба си.

Стори ми се, че ми говори нещо, че ме пита. Чувах го да шепне. Не го разбирах, защото гласът му бе заглушаван от силния шум на оркестъра и от хилядите гласове на околните. Полуотворих уста, за да му кажа името си, и тогава, тогава мисля, че ме целуна, а в момента, в който почувствах топлите му устни върху своите, светът потъна в мрак.