Майте Карранса - Ледената пустиня

Същата нощ с Гунар се любихме, въпреки приятелството, което ме обвързваше с Мерицел, и въпреки чувството за вина, което изпитвах.

Привличането между нас беше силно и непреодолимо. Безсмислено беше да му се противопоставяме. И макар че той все пак опита да се пребори с него, аз не му го позволих. Дадох му да пие любовен еликсир, който ме научи да забърквам братовчедка ми Лето още в детството, като деца, които правят бели скришом от майките си. Еликсир, който прекърши волята му и го накара да забрави принципите си.

Беше истинска лудост.

Гунар бе нежен, внимателен и страстен, и при все че нямах никакъв опит, успя да събуди у мен чувствеността.

Влюбих се лудо, защото няма нищо по-възбуждащо от забранената любов.

Деметер беше права. Бях обладана от богинята.

На другия ден си помислих, че съм сънувала.

— Съжалявам. Събудих ли те?

Беше едва по обяд, бях спала не повече от пет-шест часа, а бях схваната, с изтръпнало тяло, с пресъхнала уста, мъгляви спомени и гузна съвест. Мерицел лежеше до мен, сгушена, пъхнала глава под ръката ми, търсеща топлината ми. Беше със зачервени очи и гласът й леко потрепваше:

— Как ти се стори?

Уплаши ме. Мерицел ме разпитваше, а аз все още не бях имала време да осъзная вината си, да си я призная и да я преглътна.

— Кое?

Отвърнах уплашена. Не бях сигурна дали случилото се не бе само един сън.

— Гаджето ми, Гунар. Допада ли ти?

Идеше ми да ревна. Дали ми допада? Как е възможно Мерицел да не си бе дала сметка, че съм се влюбила в него?

— Прекрасен е — отговорих, без да излъжа ни най-малко.

Мерицел тъжно се усмихна.

— Значи и ти мислиш същото?

Кимнах утвърдително, безмълвно. Наивността на приятелката ми ме трогна и разчувства.

— Смятах, че е моя измислица — сподели ми Мерицел.

— Гунар ли?

— Прекалено приказен е, за да е истински. Затова не ви го бях представила — от страх, че може да изчезне като дим.

Точно това изпитвах и аз. Мерицел продължи монолога си:

— Може би е истински. Съществува ли Гунар? Ти се запозна с него. Кажи ми: наистина ли го има?

Бях поразена от прямотата и откровеността на приятелката си. Изразяваше с думи всичко онова, което аз изпитвах.

Измънках как да е някакво извинение. Имах нужда от време, да изясня нещата за себе си.

— Не знам, Мерицел. Та аз едва го познавам. Беше толкова набързо…

Прекъсна ме:

— Гунар е исландец, от много богато семейство, доколкото разбрах. Прави докторат по филология и е специалист по викингски саги, затова искаше да ме изненада с маската на Один. Знаеш ли кой е Один?

— Божество? — предположих колебливо.

Не знаех каква е играта на Мерицел и затова бях нащрек.

— Името му означава „Омраза“.

— Гняв — бързо я поправих.

— Гняв ли? — изненадано ме попита тя. — Откъде знаеш?

В този момент трябваше да проявя смелост и да призная на приятелката си, че Гунар ми го е обяснил, че се целувахме, че се любихме, че след това той изчезна, а аз сега бях объркана и не знаех със сигурност какво ще стане оттук насетне. Но не го сторих. Вътрешно изпитвах задоволството да разбера, че Гунар бе разкрил пред мен неща, които с нея не бе споделил, и така аз проумявах по-добре метафоричната сила на Один. И реших да го пазя в тайна.

— От това, че се мъча да си го преведа. То е нещо като порив и вдъхновение. Один придава светлина и мощ на героичните действия, също както поезията, войната и мъдростта.

— Колко ти завиждам!

— На мен?

— Бих искала да съм начетена колкото теб.

— Защо?

— За да разказвам истории на Гунар.

Мерицел ми поверяваше страховете си, несигурността си. Можех да откажа да ги слушам, но нейните слаби места бяха мои предимства. Държах се като мръсен паяк, който привлича към мрежата си нещастна пеперуда, за да я залови.

— Харесват ли му историите?

— Знае много истории, а понякога се чувствам малко глупаво до него. Аз умея само да рисувам.

Мерицел се сви до мен като малко момиченце. Прегърнах я.

— Много ли го обичаш?

— Ако Гунар ме остави, ще умра.

Решителността в гласа й ме уплаши.

— Не драматизирай.

Мерицел ме погледна с онези нейни очи с жълти точици като на цветенце.

— Бих умряла от мъка.

Представих си я безжизнена, бяла като платно, обезкървена от скръб.

— Не говори глупости.

— Не са глупости. Когато майка ми почина, започнах да слабея и слабея, докато не станах само кожа и кости. За малко да умра, вкараха ме в болница и ме сложиха на системи. Продължих да живея по задължение, докато не срещнах Гунар. С него ми се върна желанието за живот.