Майте Карранса - Ледената пустиня

Купонът беше пълен успех. Беше забавно, имаше хубава музика, много пиене и готина обстановка. Всички пиеха, смееха се, танцуваха, а някои двойки се усамотяваха по ъглите. Клодия дойде да я тормози:

— Онази, с три четвърти панталоните не е ли Марион?

— Да.

— Ами непрекъснато зяпа Рок.

— И мен какво ме засяга тая работа?

Анаид подреждаше поднос със сандвичи и нервно опипваше хапките с пастет и кашкавал.

— Ти си патологичен случай — прошепна й на ухото Клодия. — Смени им местата пет пъти. Стига си пренареждала сандвичите, ами отиди при Рок.

Анаид скришом го погледна. Както винаги, беше заобиколен от момичета и приятели. Говореха си за нещо забавно, смееха се.

— Зает е, не виждаш ли?

Клодия хвана за ръка Анаид и я повлече до мястото, където беше уредбата. Там, между тонколоните, синтезатора и стотици дискове, се криеше някакъв смотаняк с тенденции към аутизъм и шини на зъбите, наблюдаваше отстрани.

— Как се казваш? — подхвана Клодия.

— Джонатан.

— Много библейско име, много хубаво. Ти, Джонатан, би ли ми донесъл чаша портокалов сок с малко водка и да ме изчакаш там до прожектора?

Хипнотизиран, Джонатан бе неспособен даже и да кимне. Просто излетя, за да изпълни желанието на Клодия.

— Не си поплюваш — възхити й се Анаид.

Но тогава Клодия внезапно бутна с ръка всички дискове на земята. Анаид се ядоса:

— Да не си мръднала? Защо ги хвърли?

— За да си ангажирана с нещо, това ти е наказанието, че не можеш да се забавляваш.

И смеейки се, изчезна, като остави Анаид смутена и объркана. Полудяваше ли Клодия? Да не би да беше пила някаква странна отвара?

Наведе се, изпълнена с желанието да извие врата на приятелката си, и прокле часа, в който я беше поканила на купона. Единственото, което можеше да потвърди, е, че Клодия беше същото симпатично и общително момиче, както когато се запознаха, докато тя продължаваше да стои зад бариерата, без да се осмели да направи скок. Откъде ли извади сили, за да се изправи пред опасностите на вещиците Одиш и да освободи майка си от света на мрака, щом беше неспособна да се пребори със сценичната треска, която я обземаше в присъствието на едно момче?

На колене, ядосана и опипваща пода с ръце, безполезно търсеше диска на Лорена Макенит, който трябваше да пусне веднага, когато плътният тембър на познат глас я парализира:

— Клодия ми каза, че имаш нужда от помощ.

Анаид вдигна бавно глава нагоре и… почувства как премалява. На сантиметри от лицето й черните очи на Рок я наблюдаваха от тъмнината. Можеше да усети дъха му, чуваше дишането му.

— Какво е станало?

За късмет, беше много тъмно и Рок не забеляза смущението й.

Готвеше се да измисли някакво сносно оправдание, но не се наложи. Рок се наведе и започна да й помага.

— Страшна бъркотия.

— Стана случайно — промълви Анаид, засрамена от слабото си въображение и от неспособността си да обясни абсурдната „случайност“ причинила зрелищното падане на стотици перфектно подредени дискове.

— Щастлива случайност — бавно произнесе Рок.

— Щастлива? — повтори глупаво Анаид, която се чувстваше глупачка на квадрат — от това, че първоначално не разбра намека, а и че не се смяташе за достатъчно интересна, за да бъде възприемана като причината за тази „щастлива случайност“.

— Търсех претекст, за да остана насаме с теб, и… ето че неочаквано… то стана.

Анаид помисли, че той говори на някой друг. Не беше възможно Рок да изготвя стратегии, за да остане насаме с нея. Защо? За какво?

— И защо? — попита тя, без да си даде сметка, че сам по себе си наивен, въпросът й криеше известна доза обидна нетактичност.

Изненадата й бе толкова искрена, толкова лишена от каквото й да било кокетство, че на Рок му подейства като студен душ.

Анаид веднага разбра, че е сгафила.

— Исках да ти кажа, че съм ти много благодарен за уроците по математика — отсече Рок, а гласът му звучеше странно учтив и официален, с известна студенина, сякаш идваше от телефонен апарат.

После се отдръпна от нея и ръцете им вече не се допираха.

Анаид искаше да възстанови загубената интимност. Вълшебството, което се провали от един грешен отговор, заради проклетата липса на самоувереност, която й пречеше да реагира спонтанно.

— Беше ми приятно да ти давам уроци, прекарвах си супер. Обичам… да давам уроци по… математика.

Идеше й да се скрие вдън земя. Рок й харесваше. Защо не му го признае, вместо да увърта? Едно, две… Но Рок се надигна от пода и си изтупа панталоните. Сега беше невъзможно да му каже каквото и да било. Анаид също се изправи. Двамата застанаха един срещу друг като статуи — студени, сковани, в неловко мълчание.