Майте Карранса - Ледената пустиня

Гунар възрази:

— Не мога. За мен истината стои на първо място. По нашия край предателството е недопустимо.

Караше ме да се чувствам като долен червей, но страхът ми да се изправя пред болката на Мерицел ме накара да настоявам:

— Не те карам да станеш предател, а те моля да не казваш нищо. Остави аз да говоря с нея и…

— И да удължиш страданието й — отсъди Гунар с точност.

Знаех, че съм права и че понякога истината наранява като острие, за разлика от времето, което спомага болката да премине. Затова настоях:

— В момента Мерицел копнее за любовта ти и ако я отнемеш внезапно, ще остане без въздух. Трябва малко по малко да свикне без теб.

Гунар беше твърдоглав.

— По-добре ужасен край, отколкото ужас безкрай. Ако отсечеш ръката с един удар, ще те боли по-малко, отколкото ако я режеш бавно с тъп меч.

Военните му метафори ме плашеха. Моят викинг беше поривист и лоялен, но ако размахаше сабята на истината с яростта на разгневен берсекер, то би разбил на парченца сърцето на горката Мерицел.

— Умолявам те, направи го заради мен. Не ме споменавай и се отдръпни постепенно от Мерицел.

И той отстъпи.

Пред Мерицел излязох с версията, че Гунар изживява болезнено носталгията си по родината и се колебае дали да се установи на средиземноморска земя, или да се върне към северните мъгли и ледове, откъдето идваше; че иска да вземе бързо решение, но без да замесва никого.

Мерицел учудена примигна.

— И защо не ми е казал?

— За да не те тревожи.

— Нелепо е.

— Мъжете са доста нелепи.

Мерицел се усмихна.

— Ако иска да се върне в Исландия, ще го придружа.

Останах като гръмната.

— Луда ли си? Смразяващ вятър, дълга зима, вечна нощ…

— И какво от това?

— Ще увехнеш като перуника в хладилник. Не можеш да се присадиш на друга географска ширина, на друг климат.

— Бъркаш, родила съм се в долината на Ордино, моята земя са Пиренеите.

Макар че изглеждаше нежна като парниково цвете, беше вярно. Беше израснала по планините, сред снега и ниските температури. Сигурно се е научила да кара ски, преди да проходи, и си е играла с шейната в двора на училището.

— Ами езикът? Никога няма да свикнеш с езика.

— Много ли е труден?

— Меко казано труден: скандинавски с влияние от немския и английския.

Мерицел пребледня. Бях открила ахилесовата й пета.

— Трудно ми се удават езиците.

Видях, че се колебае, и се възползвах от най-слабото й място:

— Ами светлината? В продължение на шест месеца не би виждала дневната светлина.

Мерицел, художничка и поклонничка на светлината, загуби почва.

— Колко време?

Не разбрах въпроса:

— Какво?

— Колко време му е нужно на Гунар, за да мисли?

— Един месец — отвърнах, без да се колебая.

Мерицел кимна.

— Добре.

Учудих се на способността си да лъжа, на самоувереността да разреша един проблем, който бях създала самата аз.

Разполагах с един месец, за да реша какво да правя с любовта си и с моята приятелка. И като глупачка си мислех, че съм единствената, която имаше волята да решава. Не допусках, че другите сами ще вземат решенията си.

Селене замълча и Анаид си даде сметка, че се беше стъмнило, а Клодия стоеше с ръце на кръста и в много сицилиански стил ги бе прекъснала:

— Мама миа! Все още не си облечена?

Селене погледна часовника си и загуби ума и дума.

— Много е късно.

Анаид се притесни. Оставаха няколко минути до купона. Скоро хората щяха да заприиждат. Сандвичите бяха готови и помещението — подредено и украсено, но тя още не се беше преоблякла.

И докато тичаше към къщи, хванала Клодия за ръката, и възможно най-бързо си навлече едно бюстие и лъскав панталон, вникваше в историята за невъзможната любов, която й бе разказала Селене.

— Ако се влюбиш в гаджето ми, без да знаеш, че е той, какво би направила? — направо попита тя Клодия.

— Вече ми се случи.

Анаид пребледня.

— Какво каза?

Клодия й посочи младежа, който слизаше от мотора си и им махна с ръка.

— Току-що хлътнах по това момче. Страшно е готино.

Анаид се изчерви като домат.

— Струва ми се… че е Рок. Нали? — добави Клодия и й намигна.

Беше Рок.

— И ако не побързаш да го свалиш, то аз…

Анаид обаче не беше особено бърза в тези работи. Беше много нервна на купона, бе първото й празненство, чувстваше се задължена да разговаря с всички през цялото време, да сервира, да се прави на домакиня, да се движи насам-натам и да е вечно заета. Избягваше сенките и тишината и едва се завърташе на дансинга.