Майте Карранса - Ледената пустиня

Събудих се с убеждението, че всичко е било плод на халюцинация. Най-реалната халюцинация, която съм имала някога, макар че, когато се събудих, първото, което видях, бяха дълбоките му сини очи, втренчени в мен.

Бързо затворих очи и после пак ги отворих.

Не, не беше халюцинация. Бях в ръцете му и ме носеше като перце, пробивайки си път през тълпата.

Бях припаднала като първа глупачка и моят викинг се опитваше да ме изведе от онзи ад.

Усмихнах му се. И той ми се усмихна.

— Как си? — произнесе ясно с плътен глас и лек акцент на чужденец.

Разбрах го. Малко по-малко се съвземах. Потреперих от удоволствие. Усещах ръцете му, обхванали кръста и краката ми. Сигурно можех да се изправя, но предпочетох да се наслаждавам няколко мига на това чудесното усещане.

— Върхът.

— За богинята Истар върхът са моите ръце?

Неописуема бе изненадата ми.

— Позна ли ме?

Никой до момента не се беше сетил, че предизвикателната ми маска имаше нещо общо с финикийското божество, въпреки обагрените ми в червено ръце, церемониалния нож, увиснал на кръста ми, и бродираната змия на туниката.

Викингът ми намигна.

— За разлика от теб.

Признавам си, че бе събудил любопитството ми.

— Не си ли викингски воин?

— Берсекер? — Той поклати глава.

— Ами носиш оръжие, щит и каска — настоях аз.

— Знаеш ли как са се биели берсекерите?

— Как?

— Голи до кръста и в транс. Поглъщали са халюцигенни гъби и са се втурвали напред, изложили безстрашно гърди пред сабята на противника.

— Тогава като какъв си се дегизирал?

— Като бог на боговете. Один за викингите, Вотан за немците, Уоден за англичаните. Значението и на трите езика е „гняв“.

— Един гневен бог.

Поправи ме:

— Сприхав. Останалото е плод на въображението на скалдите, на поетите, на остроумието на витките, изобретателите на руните и мощта на берсекерите — воините.

Посочих покритото му око.

— Случайно да не си бог пират?

Моят викинг се засмя, докато се провираше сред навалицата.

— Один е загубил едното си око при извора на Мимир, за да получи мъдрост, но гарваните му Хюгин и Мюнин са го придружавали винаги и са виждали онова, което хората са криели от погледа на своя бог.

В съзнанието ми изплуваха с носталгия чудните саги, които ми разказваше Деметер, когато бях малка, и изведнъж си спомних:

— Също така са го придружавали вълци.

Погледна ме с възхищение.

— Точно така, верните Гери и Фреки, предани и смели, както и конят му Слейпнир с осем копита, който е яздил в дългите си пътувания по деветте свята.

Гласът му беше нежен като ласка. Искаше ми се да го слушам как разказва за подвизите на Один, исках историите на неговия бог да ме залюлеят като приспивна песен. Изпълни желанието ми, без да стане нужда да го моля.

— Яхнал Слейпнир, Один оглавявал зверския лов, който се провеждал всяка година по време на честването на Холблот. В зимната нощ на слънцестоенето — гласът му стана по-хриплив, като шепот — Один повеждал въоръжена банда от човешки, кучешки и конски духове, които тръгвали на лов за душите на покойните. Но горко на живите, които дръзнели да наблюдават спектакъла.

Впечатли ме.

— Опасно ли е било?

— Можело е да полудеят, а даже и да умрат.

— И за какво Один е искал душите на мъртвите?

— За да обнови духовните сили на земята и да я очисти от вредното влияние на блуждаещите духове.

— Един вид ритуал за плодородие — отбелязах.

Отново ме погледна с възхищение. Вече бяхме излезли от салона. Лекият бриз ме освежи. Моят викинг ме сложи на тревата под клоните на един кестен в двора на университета. Придържаше леко главата ми, с умело напипване преглеждаше мястото от удара и без да искам, изкрещях.

— Ау!

— Няма разкъсване, но ти нанесе много силен удар.

Тогава научих какво ми се беше случило.

— Кой?

— Призракът. Удари те с веригата… Не усети ли?

Едва тогава свързах внезапната болка с нападението и с отпадналостта, но почувствах разочарование. Беше далеч по-романтично да си мисля, че бях прималяла от любов, след като го бях видяла, така си го обяснявам понякога. Истината е, че се влюбих от първия миг, в който го видях, и това не ми се беше случвало никога преди.

— А сега разкажи ми за твоята финикийска богиня.

Уплаших се. Как можех да сравня неговия героичен Один с презираната дама от Билбос?

— Финикийците не са произнасяли името й, защото са се страхували да не я призоват.

Той самият ме измъкна от неудобното положение: