Майте Карранса - Ледената пустиня

Аз учех журналистика и допринасях за нуждите на апартамента, като се заемах с нощната обстановка и пиенето. Бях очаровала съквартирантките си със своите свещи и чайове, с еликсирите и ексцентричния си стил. Тогава, признавам си, бях твърде самонадеяна, обичах да излагам на показ прелестите си и да извличам максимална полза от всичките си предимства — от дългите си крака, от къдравата си коса с червеникави отблясъци и от зелените си очи. Харесваше ми да се обличам дръзко, предизвикателно и екстравагантно, с което карах почти всички момчета да жадуват да ме свалят, но те не се влюбваха в мен, а и повечето момичета страняха и избягваха да са ми приятелки. С изключение на Карла и Мерицел, две превъзходни простосмъртни.

Сутрин отивах към университета, но се разсейвах дори с полета на мухата и винаги имах извинение, за да не присъствам в час. Не беше трудно да бягам. Далеч по-интересен бе претъпканият със студенти бар, където ненаситно четяхме вестниците, измисляхме си най-невероятни репортажи и оправяхме света.

През тези месеци се бях вманиачила да се ровя във всеки нашумял скандал и направих толкова репортажи, че някои от преподавателите, на които вече им беше втръснало от дразнещата ми активност, ме увериха, че няма нужда да се явявам на изпит. Вероятно това беше просто отчаян опит да се отърват от мен. Съчувствах им. Бях досадна и не млъквах. Бях се специализирала да обръщам всичко нагоре с краката, да го разнищвам и да изкарвам кирливите ризи пред света. После със същата страст организирах и подготвях купоните.

Много добре си спомням, че аз записах за участие Карла и Мерицел в конкурса за маски, който студентите по журналистика организирахме в нощта на карнавала. Първоначално и двете категорично отказаха под различен претекст. Карла твърдеше, че понеже е толкова дебела, щяла да продъни подиума и не й хрумвало нищо друго, освен да се маскира като пита кашкавал. За разлика от Карла Мерицел сподели, че би потънала от срам, ако трябва да се излага на показ като манекен пред погледа на хиляди непознати, защото щяла да се чувства разголена пред тях. Аз обаче се заинатих и постепенно, с много упорство, започнах да пречупвам съпротивата им, докато накрая те склониха и дори се въодушевиха от идеята почти колкото мен.

В един зимен февруарски следобед с Карла и Мерицел, премръзнали, решихме собственоръчно да ушием маскарадните си костюми, за да са готови седмица преди изпитите. Бяхме твърде заети с шиенето на копчета и подгъви, с тропосване на ципове. Нямахме пари, бяхме ги похарчили, но преливахме от ентусиазъм, пръстите ни изтръпваха и при всяко убождане на иглата, а това ни се случваше често, виехме от болка.

Трите се смеехме на всичко с онзи глупав смях, който ме обземаше на седемнайсет години, когато зашиех нещо накриво и не знаех как, по дяволите, да го разпоря, тогава Карла казваше някоя глупост от рода на „прилича на пържена маргаритка“ и се кикотехме до сълзи, даже се превивахме от смях.

Докато не обърнаха внимание на маскарадния ми костюм.

Защо ли го избрах?

Днес все още не мога да си дам ясен отговор на този въпрос. Само знам, че спорният маскараден костюм донесе нещастието.

Видът му заинтригува приятелките ми. Нито една от тях не можеше да отгатне какъв е.

— Подскажи ни с нещо, някакъв знак.

Не възнамерявах да им кажа. Не можех да произнеса нито едно от имената на богинята. Понеже това бе един от начините да бъде призована, майка ми Деметер ми беше забранила да го правя. Имаше много имена, с които е била наричана. Единственото, което исках, като се маскирам в нейния облик, беше да докажа на себе си, че не ме е страх от суеверията на клана на вълчицата — моят клан — които ми бяха наложени от малка. Грешах. Само като си помислех за злото, ме побиваха тръпки.

— Властна жена.

— Колко властна?

— Като стомана.

— Маргарет Тачър.

Понякога Карла правеше гафове, изтърсвайки някоя голяма дивотия. Как изобщо можа да й хрумне, че ще се облека за празничния карнавал като бившата английска премиерка? Вярно е, че бях ексцентрична, ама чак толкова… Майтапеше ли се с мен? Щом ставаше въпрос за Карла, най-вероятно.

— Една кървава дама — добавих.

— Касапка? — извика Карла.

— Убийца? — присъедини се Мерицел.

И двете бяха на прав път. Тя наистина беше такава, че дори и повече. Богинята искаше човешки жертви, и то за да им изпие кръвта. Но не бих произнесла името й. Облякох си туниката с бродирана змия и пухеното наметало и им позволих да докоснат двуострата кама — моят кинжал, който никога не трябваше да им показвам и от чиста непокорност бях прибавила към своето облекло.