Майте Карранса - Ледената пустиня

— Къде ще отидем?

— Не мога да ти кажа. Ще тръгнем на път двете заедно и не знам колко ще трае пътуването.

— Но аз бих предпочела да си остана тук, с приятелите. Наистина ли се налага да ходим? Няма ли да е достатъчно да направим заклинание за защита?

Селене замълча. Думите на Анаид я връщаха към болезнен спомен.

— Разбирам какво ти е. Разбирам колко ти е трудно да приемеш, че на твоята възраст трябва да загърбиш интересите си заради доброто на общността ни.

Анаид кимна в знак на съгласие. Беше го формулирала перфектно.

— И не е само това. Тази нощ е много важна за мен и ме е страх да не стана за посмешище.

— Ама че глупост! — поклати неодобрително глава Селене.

— Глупост ли? — обиди се Анаид. — Нямаш представа какво е да си на петнайсет години и да се появяваш за първи път в общество.

Селене застана с ръце на кръста. Беше прелестна и много млада, за да е майка на Анаид.

— Какво си мислиш, че винаги съм била на трийсет и три години ли?

И Анаид си даде сметка, че бе изрекла пълна глупост.

— Извинявай. Исках да кажа, че винаги съм била странна птица, различна.

— И аз бях като теб.

На Анаид не й се вярваше. Селене беше дръзка, решителна, съблазнителна, сигурна в себе си. И дума не можеше да става за сравнение.

— Ти? Да бе, да.

— Ами, разбира се, на всички магьосници Омар детството ни протича под наблюдение и строг контрол. Пубертетът ни е травмиращ, а младостта ни е трудна. Не сме свободни и обикновени простосмъртни.

Анаид мислено извади известно количество годинки от възрастта на майка си и без никакво усилие си я представи като млада — дръзка и самоуверена.

— Твърде различни сме с тебе.

— Възможно е, но това не означава, че не знам какво е да си влюбена, да мразиш майка си, да те е страх от отговорността, да нямаш желание да си магьосница или да искаш да умреш от мъка. Винаги съм мечтала да съм простосмъртна.

Изведнъж Анаид почувства огромно любопитство към тази Селене, която никога не бе познавала, но можеше да я предусети и да си я представи.

— Искала си да бъдеш обикновена простосмъртна?

— Това бе моята драма… или моят късмет.

— Мамо, кога бе твоето първо тържество?

Селене си прехапа устните.

— Преди много време, но си го спомням, сякаш беше вчера.

— Беше ли важно за теб?

Селене разтърка леко очи с ръкава на ризата си. Беше усетила внезапно парене.

— Там започна всичко, на това тържество се решиха много важни и съдбовни за живота ми неща.

— На колко години си била тогава?

— На седемнайсет, живеех сама в града и учех журналистика.

— Леле, майчице! Колко неща не знам за тебе.

— Ще ги узнаеш всичките, имам намерението да ти ги разкажа.

— Кога?

— По път. Ще имаме много време, за да си говорим.

— Започни сега, моля те.

— Сега?

— Моля те, имаме време, Клодия спи, а Рок помага на баща си.

Селене се поколеба за миг. Погледна часовника си и склони. До вечерта имаше предостатъчно време.

— Откъде искаш да започна?

— От това тържество.

Селене леко примигна и си избърса ръцете в престилката.

— Наистина ли си готова да изслушаш нашата история? Твоята и моята.

— Да. Напълно.

— Може би има много неща, които ще те изненадат, други ще те наранят, а за трети ще съжалиш, че изобщо си ги чула. Предупреждавам те, нищичко няма да ти спестя, дори най-малката подробност. Всичко или нищо. Това е моето предложение.

Анаид не можеше да повярва.

— Сериозно?

— Говоря най-сериозно — потвърди Селене.

— Няма да скриеш нищо? — настоя Анаид.

— Нищичко.

— Ще ми кажеш ли кой е баща ми?

Селене не се поколеба и за миг:

— Да.

Анаид притисна ръка към сърцето си. Никога не се бе осмелила да зададе този въпрос на майка си, а сега Селене беше готова да изясни нейния произход, нейното минало, нейните корени.

ВСИЧКО започна един февруарски следобед. Отлично си спомням, защото беше много студено и нямахме отопление. Живеех в Барселона в малък апартамент със стари балкони с дървени врати, мирис на пържено и дървояди по вратите. Нищо особено, но на шестнайсет години ми изглеждаше дворец.

Съжителствах в апартамента с Карла, Мерицел и Лола.

Карла беше студентка по химия, леко закръглена, доста властна, голяма купонджийка, която по-скоро обичаше да приготвя китайска храна и да танцува кубинска салса, отколкото да учи за натриеви съединения. Мерицел беше от Андора, нежна и прелестна, малко слабичка, със сламена коса и очи с меден цвят, учеше приложни изкуства и украсяваше тавана на жилището, като по него рисуваше блестящи падащи звезди, а по стените — улейчета дъжд. Лола, пухкава топка, глезена и мъркаща, живееше свободно в стаята на Мерицел — нейната господарка. Не бягаше, не се отдалечаваше никога в радиус на повече от десет метра от своята уютна клетка, винаги с прясна зелена салата, винаги с изчистени стърготини. Лола беше хамстерът на Мерицел и всички я глезехме и й угаждахме като на малко момиченце. Беше нашият домашен любимец.