Майте Карранса - Ледената пустиня

— Ама аз току-що ставам.

— Там е въпросът. Ако сега, когато се събуждаш от сън, физиономията ти е толкова заспала, как ли ще изглеждаш в дванайсет часа през нощта?

— Ужасна си!

— Ела тук, да ти сложа очната линия както трябва.

— Първо ти ела да ти покажа нещо.

Анаид отвори широко прозореца и студеният пиренейски въздух се вмъкна като вихрушка, повличайки със себе си слаб дъжд от окапали листа и прах, от който Клодия кихна.

— Това си е чист тероризъм! При този хладилник навън не можеш да отваряш прозореца в присъствието на една сицилианка със средиземноморска кръв като мен.

— Млъквай и погледни.

И Анаид показа с ръка внушителната пиренейска планинска верига от върхове, обагрени в бяло. Двете се полюбуваха на пейзажа в продължение на няколко мига, а единственият звук идваше от пропукването на клоните от вятъра. Клодия не можеше да издържи повече от половин секунда, без да бръщолеви:

— Прилича на пощенска картичка. На една замръзнала пощенска картичка.

— Штт…

— Онова там, бялото, да не е сняг?

— Ами естествено.

— Какъв ужас, толкова близко.

— Прекрасен е, забележи само как блести.

Зъзнеща, Клодия затвори прозореца и се обърна към Анаид:

— Сега разбирам защо майка ти е така запазена. При тези температури всеки би се консервирал.

Двете се хвърлиха към леглото, боричкайки се за една синя тениска.

Все още разрошена и сънена, Селене се върна в уютната кухня на къщата си в Урт, сложи на котлона заредената кафеварка и постави още едни прибори за хранене на масата с жълта мушама, където вече закусваха Валерия, Карен и Елена.

Трите бяха дошли току-що ненадейно и тази закуска до известна степен представляваше среща и раздяла.

Карен — местна лекарка, която познаваше като дланта си тесните пиренейски пътища, бе посрещнала Валерия — биоложка и вожд на клана на делфините — и дъщеря й Клодия на гарата в Хака. Така двете сицилиански магьосници се присъединиха към тържеството по повод изпращането на Анаид и Селене, което щеше да се чества тази вечер преди потеглянето им.

— Хайде, пробвай сладкиша, току-що го извадих от фурната — изкушаваше я дебеланката Елена, библиотекарка, която имаше осем деца и твърде много излишни килограми, но беше любимката в селската хлебарница.

Примрялата от глад след дългото пътуване Валерия облизваше лакомо омазаните си със захар пръсти.

— Ако ни беше казала, че по тези земи правите такива вкуснотии, с Клодия щяхме да идваме по-често.

Селене й се усмихна, гребна с нежелание парченце от сладкиша, отпи от кафето си, почувства, че й се завива свят, залитна и седна до Карен, най-добрата й приятелка, която с професионален маниер я изгледа и веднага й постави диагнозата:

— Уплашена си.

Селене кимна утвърдително с глава. Изпълнена с решимост, Валерия енергично я стисна за ръката и я увери:

— Разчитай на нас.

Селене въздъхна:

— Никой не бива да знае местонахождението ни, дори и вие.

— Кога тръгвате?

— Утре сутрин.

— Анаид знае ли вече?

Селене поклати глава.

— Гледам да знае колкото се може по-малко. Твърде е млада, няма да осъзнае сериозността на положението. Може да го приеме като авантюра и да се изкуши да се похвали на някоя приятелка. Би било пагубно.

Никой не се усъмни, че положението, в което се намираше Селене, е отчайващо, въпреки това Елена възрази:

— Анаид е много зряла за възрастта си.

— Да, „за възрастта си“ — ти го каза. Във всеки момент може да реагира като такава, каквато действително е — момиче на петнайсет години — отвърна Селене.

— Нима искаш да кажеш, че все още не е готова да използва скиптъра?

Селене се изненада от наивността на Карен:

— Разбира се, че не. Посветена е само от няколко седмици. Узна, че е магьосница преди няколко месеца…

Беше самата истина. За кратък период се бяха случили много неща. Първо бе смъртта на Деметер — великата матриарша и майка на Селене, погубена преди една година от вещиците Одиш. Няколко месеца по-късно безследното изчезване на червенокосата Селене и нейното издирване. Трансформацията на Анаид в магьосница, нейното посвещаване, а после и голямото разкритие — че Анаид, а не майка й Селене, е избраницата от пророчеството, жената с огнена коса и невероятна мощ, която Одиш и Омар очакваха в продължение на хилядолетия, за да реши изхода от вечната им вражда веднъж завинаги.

Само преди няколко седмици настъпи съвпадът на планетите, подреждането в една линия на небесните светила, което известяваше началото на царуването на избраницата. Анаид със своя скиптър, който се появи от дълбините на земята, трябваше да бяга, да се крие и да укрепне, докато се почувства способна да го управлява с умение, за да предприеме трудната задача, предопределена от античните писания — да възстанови вечния мир, като унищожи безсмъртните и кръвожадни вещици Одиш, вечни врагове на Омар, на които те пиеха кръвта още като момиченца и девойки, за да увековечат младостта и красотата си.