Брандън Сандърсън - Легион

— Нещо липсва, Стив — обади се Айви, като ме настигна и закрачи до мен. — Не сме обърнали внимание на едно важно парче от пъзела.

— Някакви идеи? — попитах аз, докато разглеждах богато украсените стени отвътре.

— Момент — намеси се Джей Си, който тъкмо се бе приближил към нас. — Значи смяташ, че ни липсва нещо, но нямаш представа какво би могло да бъде?

— Общо взето, да — отговори Айви.

— Ей, кльощав — обърна се към мен Джей Си. — Аз май съм си загубил един милион долара, но не знам защо, нито пък как съм ги спечелил. Ама съм съвсем сигурен, че съм ги загубил. Та ако можеш да помогнеш с нещо…

— Ама че си досада — каза Айви.

— Беше метафора — продължи Джей Си. — Ако не стана ясно от първия път, когато го казах.

— Не — поправи го тя, — беше логическо доказателство.

— А?

— В потвърждение на теорията, че си пълен глупак. И познай какво! Теорията излиза напълно вярна! Quod erat demonstrandum 2 2 От лат. — „Както и следваше да се докаже“. — Б.пр. . С оглед на вече представените факти можем спокойно да потвърдим, че си глупак до степен „пълен“.

Двамата се отдалечиха нататък, без да спират да спорят. Поклатих глава и навлязох още по-навътре в църквата. Мястото, на което твърдяха, че се е случило разпятието, бе обозначено с малък позлатен павилион, претъпкан с туристи и вярващи. Скръстих ръце недоволно. Много от туристите правеха снимки.

— Какво има? — попита Моника.

— Надявах се снимането със светкавица да е забранено — обясних. — На повечето подобни места се прави така.

Това би означавало, че е било по-вероятно някой да е забелязал Разон, докато се е опитвал да направи снимка.

Всъщност може и да беше забранено, но на охранителите, които стояха наблизо, явно не им пукаше какво правят хората.

— Заемаме се с търсенето — обяви Моника и повика подчинените си с отсечен жест.

Тримата започнаха да си проправят път през тълпата в съответствие с несигурния план, на който ни се налагаше да разчитаме — да обиколим светите места и да се опитаме да намерим някого, който да си спомня Разон.

Докато ги чаках, забелязах, че двама от охранителите, застанали до мен, разговарят на иврит. Единият махна на другия — явно бе дошъл краят на смяната му, — и се отдалечи.

— Калиани — казах аз. — Ела тук.

— Разбира се, разбира се, господин Стив — откликна тя и закрачи бодро към мен.

Двамата се приближихме към отдалечаващия се пазач, който ме изгледа уморено.

— Здравейте — поздравих го аз на иврит с помощта на Калиани.

Промърморвах под нос онова, което исках да кажа, а тя ми го превеждаше.

— Извинявам се за лошия ми иврит!

В първия момент, мъжът не отговори. После се усмихна.

— Не е толкова зле.

— Ужасен е.

— Евреин ли сте? — предположи той. — От Щатите?

— Всъщност не съм евреин, макар че наистина съм от Щатите. Просто смятам, че човек трябва да се опита да научи езика на някоя страна, преди да я посети.

Пазачът се усмихна. Изглеждаше приятелски настроен — също като повечето хора, разбира се. Пък и всички обичат чужденци, които се опитват да научат езика им. Продължихме да разговаряме, докато вървяхме, и разбрах, че смяната му за деня наистина е приключила. Някой щеше да дойде да го вземе, но явно нямаше нищо против да поговори с мен, докато чакаше. Постарах се да му внуша, че се опитвам да упражня езика си с помощта на някой местен човек.

Името му беше Моше и работеше на една и съща смяна почти всеки ден. Работата му беше да внимава някой да не направи нещо глупаво, а ако се опита, да го спре — макар че ми сподели, че далеч по-важна от това е отговорността да следи за евентуални терористични атаки в църквата. Той не беше от редовните служители на мястото, а допълнително назначена за празниците охрана — правителството се безпокояло, понеже вероятността от насилие се увеличавала по това време, и искало да има видимо затягане на мерките за сигурност, особено около забележителностите на града. А тази църква, все пак, се намирала и в оспорвана територия.

След няколко минути насочих разговора към Разон.

— Сигурно ви минава какво ли не пред очите — започнах. — Преди да дойдем тук, отидохме в Гробната могила, и там имаше един луд азиатец, който крещеше на хората наоколо.

— Така ли? — попита Моше.

— Да. По акцента прецених, че е американец, но чертите му бяха азиатски. Беше взел един голям фотоапарат и го беше поставил на триножник, разпънат сред тълпата — сякаш той беше единственият важен човек и никой друг нямаше право да снима. И се скара с един от пазачите, защото използваше светкавица.