Брандън Сандърсън - Легион

— Не ставай глупава — възразих аз. — Нещата ми харесват такива, каквито са.

Айви не отговори, но забелязах, че Тобиас ме наблюдава в огледалото за обратно виждане. Изучаваше ме. Опитваше се да прецени дали говоря искрено.

Откровено казано, аз самият също не бях особено сигурен.

Последва дълго пътуване до града — летището бе доста далеч от същинския мегаполис. След него — лудешко препускане по улиците на центъра, едновременно древни и модерни. Всичко мина безсъбитийно, като изключим момента, в който едва не сгазихме един продавач на маслини. Когато достигнахме крайната си цел, се изсипахме вкупом от колата и навлязохме в морето от бъбриви туристи и набожни пилигрими, тръгнали на поклонение.

Сградата пред нас наподобяваше кутия — стара, проста фасада с два големи прозореца с арки на стената над нас.

— Църква „Възкресение Христово“ — обясни Тобиас. — Счита се, че тук е бил разпънат на кръста Исус от Назарет. Освен това, в постройката се намира и едно от местата, на които се смята, че вероятно е бил погребан. Отначало е представлявала две отделни сгради, издигнати през четвърти век по заповед на Константин Велики. На нейно място е имало храм в чест на Афродита, на възраст около двеста години.

— Благодаря ти много, Уикипедия — промърмори Джей Си и нарами пушката, която бе донесъл.

Вече се бе преоблякъл във военна униформа.

— Спорен въпрос е — продължи Тобиас спокойно, хванал ръце зад гърба си, — дали тези исторически събития наистина са се случили тук, или не. Въпреки удобните обяснения, които съвременната религия дава на редица аномалии — като например твърдението, че храмът на Афродита е бил построен тук като отпор на ранните християнски течения, — доказателствата сочат, че архитектурата на църквата повтаря тази на езическия храм в много ключови точки. Допълнително основание за оспорване на общоприетите твърдения е и обстоятелството, че църквата е построена от вътрешната страна на градските стени, а гробницата на Исус би трябвало да се намира отвъд тях.

— За нас, обаче, няма значение дали твърденията на църквата са верни, или не — казах аз и го подминах. — Така или иначе, Разон трябва да е дошъл тук. Това е един от най-логичните избори — ако не и най-логичният изобщо — за място, откъдето да започне търсенето си. Би ли дошла да разменим няколко думи, Моника?

Тя ме настигна и закрачи редом с мен, а телохранителите отидоха да проверят дали трябва да купим билети, за да влезем. Тук наистина взимаха доста сериозни мерки за сигурност — но църквата се намираше на територията на Западния бряг, все пак, а местните власти бяха избегнали няколко терористически заплахи съвсем наскоро.

— Какво искате? — попита Моника.

— Фотоапаратът принтира ли снимките на място? — попитах аз. — Или ги снема в дигитален формат?

— Не. Само на лента. Среден формат, без цифров гръб. Разон настоя за това.

— А сега един по-труден въпрос. Нали разбираш какъв е основният проблем с един фотоапарат, който прави снимки на същото място, на което си застанал, само че назад във времето?

— Какво имате предвид?

— Просто следното: в момента не се намираме на същото място, като преди две хиляди години. Планетата се движи. Един от теоретичните проблеми на пътуването във времето е, че ако се върнеш с хиляда години назад в същата точка, в която се намираш сега, ще се озовеш в открития космос. Дори да извадиш страхотен късмет и да уцелиш планетата на съвсем същото място по пътя ѝ в орбита, тя се върти — което означава, че ще се появиш в някоя друга точка на повърхността ѝ. Или под повърхността ѝ. Или на десетки метри над нея.

— Това е абсурдно.

— Напротив, научен факт е — отговорих аз, загледан нагоре към предната стена на църквата.

„Онова, което правим тук, е абсурдно“, допълних наум. И все пак…

— Всичко, което знам — каза тя, — е, че Разон трябваше да отиде на дадено място, за да направи снимки оттам.

— Добре — съгласих се. — И още нещо. Какъв човек е той? По характер?

— Труден — отговори тя моментално. — Несговорчив. И много придирчив по отношение на оборудването си. Нямаше да успее да се измъкне с фотоапарата така лесно, ако не ни беше убедил вече, че има почти обсесивен компулсив по отношение на изобретенията си, поради което му дадохме прекалено голяма свобода.

Най-накрая успяхме да влезем в самата църква. В задушния въздух се носеха шепотът на туристите и приглушените стъпки по каменния под. Мястото продължаваше да изпълнява ролята на религиозен център, който привличаше вярващите, също както в миналото.