Брандън Сандърсън - Легион

— Сигурна съм, че е направил нещо на фотоапаратите — каза тя. — Нещо, което им пречи да функционират в негово отсъствие. Можеше да накара всеки прототип да проработи, стига да му дадеш достатъчно време да човърка и наглася частите му. Понякога заменяхме апарата, по който работеше, с някое от нашите копия през нощта, и той успяваше да го накара да проработи. След това си го взимахме обратно, като оставяхме предишния на мястото му — но когато беше у нас, отново спираше да функционира.

— А възможно ли е било друг човек да работи с някой от апаратите, стига той да присъства?

Тя кимна.

— Можеха дори да продължат да го използват още малко, след като той си тръгнеше. Но всеки фотоапарат спираше да работи след много кратко време и ни се налагаше да го повикаме пак, за да го поправи. Трябва да разберете в какво положение бяхме, господин Лийдс. Имаше само няколко месеца, през които фотоапаратите изобщо функционираха. През по-голямата част от времето, което прекара в „Азари“, почти всички го смятаха за шарлатанин.

— Но не и ти, предполагам.

Тя не отговори.

— Без него и фотоапарата кариерата ти ще се разпадне напълно — продължих. — Ти си му издействала финансовата помощ на дружеството. Ти си защитавала работата му пред останалите. А накрая, когато машината най-после е проработила…

— Той ме предаде — прошепна тя.

В очите ѝ се четяха чувства, които далеч не бяха топли. Хрумна ми, че ако успеем да открием господин Разон, би било по-добра идея да оставя Джей Си да се разправи с него пръв. Той сигурно би поискал да го застреля — но пък Моника явно искаше да го разкъса на парчета с голи ръце.

— Е — обади се Айви, — добре направихме, че избрахме по-малък град. Ако бяхме започнали да търсим Разон в някой огромен мегаполис — и дом на три от основните световни религии, както и една от най-популярните туристически дестинации изобщо, — щяхме да видим голям зор.

Усмихнах се, докато излизахме от летището. Един от двамата здравеняка, които придружаваха Моника, отиде да намери колите, които фирмата ѝ бе поръчала за нас.

Усмивката ми, обаче, беше едва забележимо помръдване в ъгълчетата на устните ми. Не можах да се съсредоточа върху арабския през втората половина на полета. Бях потънал в мисли за Сандра. А това никога не даваше добри резултати.

Айви ме наблюдаваше загрижено. Понякога се държеше доста майчински. Калиани пристъпи на няколко крачки встрани и се заслуша в думите на група непознати, които разговаряха на иврит.

— Ах, Израел — присъедини се към нас Джей Си. — Винаги съм искал да посетя това място — само за да видя дали ще успея да се промъкна покрай охраната. Техните мерки за сигурност са по-строги и ефективни от навсякъде другаде, нали знаете?

Бе преметнал на гърба си черен сак, който не бях виждал досега.

— Какво е това?

— Карабина M4A1 — отговори той. — С боен оптически мерник ново поколение и гранатомет M203.

— Но…

— Имам връзки тук — прекъсна ме той тихо. — Веднъж Тюлен, завинаги Тюлен.

Колите пристигнаха по план, макар че шофьорите явно недоумяваха защо четирима души настояват не за една, а за две коли. Всъщност обаче едва се събрахме. Аз влязох във втората заедно с Моника, Тобиас и Айви, която седна между мен и Моника на задната седалка.

— Искаш ли да поговорим малко? — попита тя внимателно, докато си слагаше колана.

— Въпреки всичко това не мисля, че ще я намерим — отговорих аз. — Сандра умее да се придвижва незабелязано, пък и следите ѝ се губят много отдавна.

Моника ме погледна и понечи да попита нещо — явно бе решила, че говоря на нея, — но млъкна, когато си спомни с кого пътува.

— Може да е имало някаква основателна причина да си тръгне — каза Айви. — Не знаем какво точно се е случило.

— Основателна причина? Такава, която да обясни защо не сме чули дума от нея от десет години насам?

— Възможно е — настоя Айви.

Не казах нищо.

— Няма да започнеш да ни губиш, нали? — продължи тя. — Аспектите ти няма да започнат да изчезват? Или да се променят?

Не добави „Да се превръщат в кошмари“. Нямаше нужда.

— Това няма да се повтори повече — отвърнах. — Всичко е вече под контрол.

На Айви още ѝ липсваха Джъстин и Игнасио. Честно казано — на мен също.

— А и… желанието ти да я откриеш — каза тя. — Дали е продиктувано само от обичта ти към нея? Или има и нещо друго?

— Какво друго би могло да има?

— Тя бе човекът, който те научи да контролираш ума си — отговори Айви и отклони поглед. — Не ми казвай, че никога не ти е минавало през ум. Може би е имала тайни, които не ни е разкрила. Като… лекарство, може би.