Брандън Сандърсън - Зарево

Въпреки това хукнах и връхлетях в друго разчистено пространство. Там Проф беше коленичил до стената. Рамото му кървеше. От мазилката на тавана висяха ластари и от мястото, улучено от заблуден куршум, се сипеше прах. На пода наблизо пръски светлина се изпариха и изчезнаха. Разрушение се беше телепортирал точно преди да пристигна.

Опрях гръб в Проф и огледах мрачната джунгла.

— Има ли оръжие? — попитах аз.

— Не. Меч. Проклетият слонце разнася меч .

Покривах и двама ни, докато Проф се превърже. Можеше да използва Епичните си способности, за да се излекува, но всеки такъв случай го тласкаше към тъмнината. В миналото превъзмогваше това като прилагаше съвсем малко сила, за да оздрави раните си — ускоряваше процеса на възстановяване, но това не му носеше много мрак. Можеше да се справя с малко.

— Момчета — намеси се гласът на Вал. — Разполагам инфрачервено наблюдение на сградата. Скоро би трябвало да имам сведения за вас.

— Добре ли си, Джон? — попита Тиа.

— Аха — прошепна той. — Сражението в такова място е лудост. Вероятно ще се изпозастреляме тук. Мизи, какво става с бомбата?

— Готова е, сър.

Проф стана и опря пушката на здравото си рамо, онова, което Разрушение не беше пронизал с меча си. Проф не носеше често пушка. Всъщност, той и не излизаше често за примамка. Вече знаех, че когато беше на бойното поле, рискуваше да се принуди да ползва силите си, за да се спаси.

— Дейвид — каза ми той, — върви да вземеш бомбата.

— Не искам да те оставям в…

— Регалия казва, че ти наистина си убил Стоманеното сърце.

Двамата с Проф застинахме. Гласът беше долетял от тъмнината на гората. През един от прозорците духна вятър и листата зашумоляха.

— Това е добре — продължи гласът. — Предполагам, че един ден щеше да ми се наложи сам да се бия с него. Ти премахна тази пречка от пътя ми. Благославям те за това.

Проф махна отсечено с два пръста настрани. Аз кимнах и се придвижих. Трябваше да сме достатъчно близо, за да се прикриваме взаимно, но и достатъчно далеч, за да не се появи Разрушение близо и до двама ни и да ни изпържи наведнъж. Не знаех колко дълго щитовете на Проф биха устояли на топлината на Разрушение, пък и не горях от желание да разбера от първа ръка.

— Казал съм на Регалия — продължи той, — че и нея ще убия някой ден. Тя видимо нямаше нищо против.

Откъде идваше гласът? Стори ми се, че мярнах движеща се сянка до едно отрупано със светещи плодове дърво.

— Момчета — включи се Вал. — Той е там, точно пред Дейвид. Виждам топлинния му отпечатък.

Разрушение излезе от сенките. Докосна едно дърво и то се покри със скреж, а листата му се свиха. Цялото растение загина в миг, щом Разрушение абсорбира топлината му. Този път не стрелях по него. Използвах случая да стрелям в тавана.

От горе се посипа прах.

Проф също стреля. Той улучи пода в краката на Разрушение.

Епичният ни погледна удивено, после протегна ръка с дланта напред.

През прозореца влетя куршум, изсвири над рамото ми и улучи Разрушение в челото — или в светещото очертание на челото, понеже той изчезна. Погледнах през прозореца. Мизи ми помаха от позицията си на съседния покрив. Държеше снайперската пушка.

— Това какво беше? — попита настойчиво Проф. — Така да пропуснеш.

— Прахът от тавана — обясних аз. — Засипа го целия, покри раменете му. Тиа, ако пуснеш записа от моето видео, може би ще успееш да прецениш дали прахът се телепортира с него, когато той изчезна. Това ще отговори на твоя въпрос за бомбата, Проф — дали той телепортира предмети автоматично, или трябва да избира.

Проф изсумтя.

— Умно.

— Ами твоят изстрел в краката му? — попитах аз.

— Исках да видя дали усещането му за опасност се задейства, когато той мисли , че е застрашен, или когато наистина е застрашен. Не се телепортира, когато не се опитвах да го улуча.

Усмихнах му се от другата страна на стаята.

— Да — рече той. — Ние много си приличаме. Върви да вземеш бомбата на Мизи, слонце.

— Слушам.

Огледах стаята още веднъж, после се измъкнах през прозореца, а Проф ме прикриваше. Ала се бяхме отдалечили от мостовете и така се озовах на един широк перваз, надвиснал на десетина стъпки над водата.

Сведох поглед към тъмните води и стомахът ми се преобърна. После се насилих да се придвижа по парапета до моста. Близкият покрив се беше превърнал в град-призрак. Всички хора бяха избягали, оставяйки само тлеещи палатки. Добрах се до моста, бързо минах оттатък и се прикрих до Мизи. Тя ми подаде ръкавица и аз си я сложих. Ръкавицата беше последвана от безобиден на вид пакет, четвъртит и голям приблизително колкото юмрук.