Брандън Сандърсън - Зарево

Вал запали малкия мотор. Явно вече не я беше грижа, че ще привлече внимание. Регалия беше установила къде сме и се беше появила пред нас. Нямаше смисъл да се крием.

Толкова по въпроса с пазенето на тишина , рекох си аз.

Докато се отдалечавахме от полесражението, забелязах как хората почват да надзъртат от укритията си. С широко отворени очи те наизлизаха при съборените палатки и по тлеещите покриви. Това тук беше само малка част от града, а и разрухата не беше пълна, ала все пак имах чувството, че сме се провалили. Да, бяхме изтласкали Разрушение, но само временно, при това единствено с помощта на силите на Проф.

Онова, което не разбирах, беше как го е направил. Как можеха силовите полета или разлагането на метала да отблъснат Разрушение?

От свитите пози на останалите можех да съдя, че и те се чувстват като мен — че тази вечер сме се провалили. Плавахме край разбитите покриви в мълчание.

Открих, че наблюдавам хората, които се бяха насъбрали. Повечето май не ни обръщаха внимание — навярно в хаоса те се бяха изпокрили и бяха пропуснали много от подробностите. Човек се научава да не надига глава, когато наблизо има Епични. Надявах се да им изглеждаме просто като група бегълци. Но наистина хванах някои да наблюдават преминаването ни. Някаква по-стара жена, която притискаше до гърдите си дете, кимна с нещо като уважение. Младеж, който надзърна през ръба на покрива близо до изгорелия мост, притеснен, все едно очакваше Разрушение да се върне всеки миг и да ни унищожи, задето сме дръзнали да му се противопоставим. Млада жена с червено яке с вдигната качулка ни наблюдаваше, застанала сред групичка ора, а дрехите ѝ бяха влажни… Влажни дрехи. Незабавно се съсредоточих и зърнах лицето ѝ под качулката, когато тя ме погледна.

Меган.

Задържа погледа ми само за миг. Меган беше… Зарево. След секунда тя се обърна и изчезна сред гражданите, изгуби се в нощта.

Значи наистинаси тук , помислих аз и си припомних плисъка, усещането за нечии ръце върху крака ми секунди преди да бъда свободен.

— Благодаря ти — прошепнах аз.

— Това пък какво беше? — попита Тиа.

— Нищо — отвърнах аз, облегнах се в лодката и се усмихнах, въпреки изтощението.

Продължихме напред в тъмнината и влязохме и част от града, която видимо беше по-слабо населена. И тук сградите стърчаха от водите като островчета, а из горните им етажи светеха плодове, но цветовете на боите бяха избледнели или липсваха, а между сградите нямаше мостове. Навярно тук те бяха твърде раздалечени.

Когато напуснахме онези части на града с ярките бои, наоколо притъмня още повече. Плаването през тези води в черната нощ, когато единствено луната ни даваше светлина, беше дълбоко обезпокоително. За щастие Вал и Ексел включиха мобилните си и те бяха достатъчно ярки, та да ни послужат за някакво осветление.

— И тъй, Мисури — заговори Вал откъм кърмата. — Имаш ли нещо против да ни обясниш защо допусна Дейвид да бъде нападнат — и почти убит — сам, без никакво подкрепление?

Мизи зяпаше пода на лодката. Моторът тихичко пърпореше зад нас.

— Ами… — продума тя най-сетне. — Имаше огън в сградата, върху която се намирах. Чух хората да викат. Опитах да помогна…

— Би трябвало да знаеш по-добре — отсече Вал. — Все ми повтаряш, че искаш да се учиш за примамка, а после правиш нещо такова.

— Съжалявам — окаяно изрече младата жена.

— Спаси ли ги? — попитах аз.

Мизи вдигна поглед към мен.

— Хората в сградата — додадох. Искри, как ме болеше вратът. Опитвах се да не издавам болката или изтощението си, докато Мизи ме гледаше.

— Аха — отговори тя. — Но те нямаха нужда от много спасяване. Всичко, което направих, беше да отключа една врата. Бяха влезли вътре да се скрият, а до техния етаж огньовете бяха догорели.

— Хубаво — казах аз.

Тиа ме изгледа.

— Тя не е трябвало да напуска поста си.

— Не казвам, че е трябвало, Тиа — отговорих аз и срещнах погледа ѝ. — Но нека сме честни. Не съм сигурен, че аз бих оставил хората да загинат от изгаряне. — Хвърлих поглед на Мизи. — Вероятно постъпката ти не е била правилна, но се обзалагам, че онези хора все пак са били щастливи от стореното. Пък и аз успях да се отърва, така че всичко свърши добре. Добра работа.

Подадох юмрука си да го чукне. Тя върна жеста колебливо и се усмихна.

Тиа въздъхна.

— Нашето бреме е понякога да взимаме трудни решения. Излагането на плана на опасност, за да се спаси един живот, може да причини смъртта на стотици. Запомнете това, и двамата.