Брандън Сандърсън - Зарево

— Не го изпускай — рече Мизи.

— Разбрано.

Да изпуснеш експлозиви — лошо.

— Не е както си мислиш — обясни Мизи. — Покрита е с лепило. Ръкавицата е незалепваща, но всичко друго, което се допре до бомбата, ще залепне за нея. Включително и нашият лош.

— Звучи обещаващо.

— Сигналът-майка е у мен. Не се отдалечавай на повече че от три или четири покрива.

— Ясно.

— Късмет. Не се самовзривявай.

— Все едно бих се самовзривил. Отново.

Мизи вдигна поглед към мен.

— Отново?

— Дълга история. — Усмихнах ѝ се. — Прикривай ме, докато се връщам.

— Секунда — каза тя и посочи. — Имам по-добър изглед от съседната сграда.

Кимнах и Мизи забърза нататък по един много несигурен въжен мост. Обърнах се отново към сградата, където се намираше Проф, онази с джунглата. С помощта на мерника и нощното виждане — беше ми малко трудно само с една ръка — огледах района.

Нямаше и следа нито от него, нито от Разрушение. Надявах се Проф да е невредим.

Той е практически безсмъртен , напомних си аз. Не за него трябва да се тревожиш.

Погледнах през рамо и видях как Мизи стига до другия край на моста — и тогава чух викове. От сградата, където тя току-що стигна.

— Дейвид — чух гласа ѝ в слушалката. — Нещо става тук. Веднага се връщам.

Тя изчезна от поглед.

— Мизи, почакай… — казах аз и се изправих.

И видях Разрушение точно до мен.

Вдигнах пушката с една ръка, но Разрушение я изби встрани и ме стисна за гърлото. Вдигна ме от земята, както ме държеше за врата.

Искри! Притежаваше увеличена физическа сила. Нито едно от моите досиета не споменаваше това. Така се паникьосах, че дори не изпитвах болка — само ужас.

Въпреки това смогнах да се пресегна и да залепя бомбата на Мизи за гърдите му. Разрушение не изчезна. Само погледна надолу, все едно му беше любопитно.

Борех се все по-неистово в хватката му, а той ме душеше. Теглех пръстите му в напразен опит за измъкване. Разрушение нехайно ритна пушката ми по покрива, после измъкна слушалката от ухото ми и я хвърли. Заопипва джобовете на якето ми, докато намери мобилния, и го стисна с два пръста.

Чух как мобилният изпука в джоба ми. Блъсках и се гърчех все по-неистово, борех се за въздух. Къде беше Мизи? Предполагаше се, че ми пази гърба. Искри! Проф би трябвало още да е в джунглата и да търси Разрушение, а Вал — да го поддържа. Ако не можех да се свържа с Тиа по мобилния…

Трябваше да се спася. Накарай го да изчезне , помислих си аз. Бомбата ще избухне. Ударих го по главата.

Той не обърна внимание на слабия ми удар.

— Значи ти си това — рече той умислено. — Тя говореше за теб. Наистина ли го уби? Един момък, дори не мъж?

Разрушение ме пусна. Паднах на колене на покрива. Гърлото ми пламна, когато поех нервна глътка въздух.

Разрушение приклекна до мен.

Прах от мазилката по раменете му , разсъждаваше част от мен. Когато се телепортира, той взема нещата, които докосва. Това говореше добре за бомбата.

— Е? Отговаряй, малкия.

— Да — промълвих аз. — Убих го. И теб ще убия.

Разрушение се усмихна.

— Гледай и корабите — прошепна той, — които, ако и големи, се водят от малкото кормило… Не скърби за края на дните, малкият. Помири се със създателя си. Днес ти прегръщаш светлината.

Той хвана ризата под тренчкота, разпра я и я захвърли заедно с бомбата. Странното беше, че гърдите му бяха превързани, като че ли наскоро беше оцелял от много тежко раняване.

Нямах време да разсъждавам за това. Искри! Ръката ми се стрелна към пистолета на Меган, но Разрушение ме улови за мишницата и ме вдигна във въздуха.

Светът около мен се завъртя, но не бях съвсем в несвяст и забелязах, когато той ме вдигна над водите. Погледнах надолу към тях и взех да се боря по-неистово.

— Страх те е от дълбочините, нали? — попита Разрушение. — Домът на самия левиатан? Е, всеки трябва да се изправи срещу страховете си, убиецо на богове. Не бих те пратил в неоткритата страна неподготвен. Благодаря ти, че съсече Стоманеното сърце. Със сигурност наградата ти ще бъде голяма.

После ме пусна.

Ударих черните води с плисък.

Почнах да блъскам в тази студена тъма, безсилен от това, че бях почти задушен, и без да знам накъде е горе. За щастие, успях да се задържа в съзнание и да изплувам на повърхността, оплетен и плюещ. Сграбчих тухлите на сградата, после — с дъх, излизащ с отчаяно свистене — започнах да се катеря към покрива, който беше на около половин етаж над мен.