Брандън Сандърсън - Зарево

Изтощен и със стичаща се от дрехите ми вода, преметнах ръка през ръба на покрива. За щастие, Разрушение се беше махнал. Вдигнах крака си над ръба и се издърпах нагоре. Защо ще ме пуска, а после…

Проблясък на светлина до мен. Разрушение. Той приклекна. В ръцете му имаше нещо метално. Белезници? С верига?

Топуз и верига, като в старите дни — каквито са носели затворниците. Искри! Що за човек би държал нещо такова под ръка, готов да го вземе? Заключи го за глезена ми.

— Имаш щит, който те предпазва от моята топлина — рече Разрушение. — Значи си подготвен за нея. Но не и за това, предполагам.

Изрита желязната топка през ръба на покрива. Изстенах при падането на топката. Тежестта ѝ изкълчи ставата на бедрото ми и заплаши да ме смъкне от покрива. Как да избягам? Без пушка, без бомба. Носех пистолета на Меган в кобура на хълбока си, ала пуснех ли се от ръба на покрива, за да го взема, желязната топка щеше да ме повлече във водата. Изпаднах в паника, пъшках, пръстите ми се плъзгаха по каменния покрив.

Разрушение се приведе близо до лицето ми.

— И видях ангел да слиза от небето — прошепна той — и държеше ключа на Бездната, а в ръката му имаше голяма верига…

При това той вдигна ръце и блъсна раменете ми, откъсвайки ме от покрива. Ноктите ми се отпраха, а кожата ми се одра в тухлите, докато падах. Пак паднах долу, този път с голяма тежест на крака ми — сякаш тъмните води се стремяха да ме погълнат.

Махах, докато потъвах, търсех нещо, което да спре спускането ми, и се хванах за перваза на един потопен прозорец.

Тъмнина навсякъде около мен.

Стисках перваза, а горе проблесна светлина. Разрушение си отиваше? Повърхността ми се струваше толкова далечна, макар че не можеше да е на повече от пет стъпки над мен.

Тъмнина. Тъмнина навсякъде!

Продължавах да стискам, но ръцете ми бяха слаби, а гърдите ми щяха да се пръснат за въздух. Притъмня ми. С ужас чувствах, че водите ме мачкат.

Тази ужасна дълбока чернота.

Не можех да дишам… Щях да…

Не!

Събрах сили и стрелнах ръка нагоре, за да стисна тухления перваз по-високо на стената. Набрах се към повърхността, ала в нощния мрак дори не знаех колко далече съм от въздуха. Тежестта под мен беше твърде голяма. Чернотата ме обкръжи.

Пръстите ми се плъзнаха.

Нещо цопна във водата до мен. Усетих как нещо ме докосва — пръсти върху крака ми.

Тежестта изчезна.

Не отделих време за мислене. Издърпах се нагоре край потопената постройка със сетни сили и изскочих на открито, поемайки рязко дъх. В един дълъг миг се притисках до страната на сградата, дишах дълбоко, треперех и не бях способен да мисля и изобщо да правя каквото и да е, освен да пирувам с кислорода.

Най-сетне се издърпах по онези около пет стъпки височина до покрива. Преметнах крак и се търкулнах върху камъните. Легнах по гръб, напълно разбит. Бях твърде слаб да се изправя, какво остава да взема оръжието си. Така че стана добре, дето Разрушение не се върна.

Лежах така известно време. Не съм сигурен колко. Накрая нещо задраска по покрива до мен. Стъпки?

— Дейвид? О, искри!

Отворих очи и открих, че Тиа е коленичила над мен. Ексел стоеше на няколко стъпки зад нея и се оглеждаше тревожно с автомат в ръце.

— Какво стана? — попита Тиа.

— Разрушение — отвърнах аз и закашлях. С помощта на Тиа се надигнах да седна. — Хвърли ме във водата с верига на крака. Аз… — Млъкнах и се вторачих в крака си. Кой ме спаси?

— Спаси те?

Погледнах неподвижните води. Никой не беше изплувал след мен, нали така?

— Мизи ли беше?

— Мизи е с нас — отговори Тиа и ми помогна да се изправя на крака. — Не знам за какво говориш. Можеш да ни осведомиш после.

— Какво стана с Разрушение? — попитах аз.

— Отиде си, засега — отговори Тиа.

— Как?

— Джон… — Тя млъкна и срещна погледа ми. Не го изрече, но аз разчетох смисъла.

Проф беше използвал силите си.

Тиа кимна по посока на лодката, която се поклащаше във водата наблизо. Мизи и Вал седяха вътре, ала от Проф нямаше и следа.

— Само секундичка. — Взех оръжието си, все още замаян от изпитанието. Близо до него намерих бомбата на Мизи, все още залепена за предницата на ризата на Разрушение. Нямаше да избухне, ако не се озовеше прекалено далеч от радио сигнала. Омотах я в останките от ризата и се отправих към малката лодка. Ексел ми подаде ръка и ми помогна да сляза вътре.

Настаних се до Мизи, която ме погледна и веднага сведе очи. Трудно ми беше да преценя заради тъмната ѝ кожа, но ми се стори, че се изчервява от неудобство. Защо не ми беше пазила гърба, както каза, че ще прави?