Р. Салваторе - Духът на демона

— Разкажи ми за Авелин — рече на глас върховният абат и макар че Брадуордън не възнамеряваше да говори, самото споменаване на името извика в ума му спомени за човека, за пътуването към Аида, за Пони и Елбраян, за Джуравиел и Тунтун, за Симфония и за всички, които се бяха борили с чудовищата около Дъндалис.

Постепенно Брадуоърдън успя да се овладее и да подреди мислите си, ала през това време върховният абат бе узнал премного. Авелин бе мъртъв и камъните бяха изчезнали, а тези двамата, Елбраян и Пони, бяха напуснали опустошената Аида или поне тунела, в който кентавърът бе хванат в капан.

Маркварт насочи ума си към тях и продължи мъчението. Установи, че и двамата са от малко градче в Мочурливите земи на име Дъндалис, но през последните години не са живели там. Пони, сега Джилсепони Полт, бе живяла в Палмарис.

— Проклета гад! — изкрещя Брадуордън, когато менталната връзка най-сетне се разпадна.

— Можеше да ми дадеш информацията и по по-лесен начин — отвърна върховният абат.

— На теб! — излая кентавърът. — О, Авелин бе прав за теб и за смрадливата ти църква!

— Къде е живяла тази жена, Джилсепони, докато е била в Палмарис?

— Наричате се Божи хора, но никой бог не би одобрил това, което правите — продължи Брадуордън. — Отвлякохте ме, гадини такива, и ще си платите за това.

— А тези мънички създания — спокойно продължи да разпитва върховният абат Маркварт — Туел’алфар?

Брадуордън го наплю.

Маркварт вдигна друг камък, графита, и удари окаяния кентавър с ярка електрическа мълния.

— Има и лесен, и труден начин — спокойно каза върховният абат. — Ти избираш.

И тръгна към ниския, открит коридор, който водеше към главната част на катакомбите.

— Ще проговориш — заплаши Маркварт. Но и двамата знаеха, че другия път няма да е толкова лесно. Кентавърът имаше силна воля и нямаше да бъде изненадан отново и Маркварт трудно щеше да нахлуе в ума му.

Но Брадуордън се опасяваше, че вече е разкрил прекалено много.

— Дори не можеш да разбереш колко е важно всичко това! — изкрещя върховният абат на Добриниън следващата сутрин. Бяха в кабинета на абата и Маркварт се бе настанил зад голямото дъбово писалище.

— Палмарис е голям град — спокойно каза Добриниън, опитвайки се да угоди. Маркварт не му бе казал много — само че има нужда от информация за млада жена на около двадесет години, известна с името Пони, или Джилсепони.

— Не познавам никой с това име, освен едно конярче, което имаше такъв прякор.

— Джилсепони тогава?

Абат Добриниън безпомощно сви рамене.

— Дошла е от север — притисна го върховният абат, макар че не му се щеше да разкрива това на потенциално опасния Добриниън. — Сираче е.

Това като че накара абатът да си спомни нещо.

— Можеш ли да ми кажеш как изглежда? — попита той.

Маркварт описа жената, която Брадуордън неволно му бе разкрил доста ясно, с нейната гъста руса коса, сини очи и плътни устни.

— Сещаш ли се нещо? — настоя Маркварт, като видя промяната в пълното лице на Добриниън.

— Нищо, може би — призна другият, — имаше едно момиче, Джил й викаха. Тя дойде от север, бе останала сираче след гоблинско нападение.

Но това беше много отдавна, преди десетина или повече години.

— И какво стана с нея?

— Омъжих я за господаря Конър Билдебург, племенник на барона на Палмарис — обясни абат Добриниън. — Но не консумираха брака си и за наказание момичето бе обявено за престъпник. Пратиха я при кралската стража — каза накрая Добриниън с надеждата, че това е краят на разпита, тъй като въобще не бе доволен нито от действията на върховния абат, нито от потайното му поведение.

Маркварт се обърна и потърка острата си брадичка. Едва сега забеляза, че не се е бръснал от много, много дни. Значи жената бе служила в армията, да, това съвпадаше със спомените на кентавъра.

Пъзелът се нареждаше.

Маркварт остана в кабинета след края на разговора. Следващият поред бе брат Франсис и заповедите на върховния абат към него бяха прости и ясни: дръж всеки, дори абат Добриниън, далеч от кентавъра, който не бива да събира сили. По-късно щяха да се срещнат в тъмницата, за да продължат разпита.

Когато Франсис напусна, влезе отец Йойона.

— Трябва да обсъдим твоето отношение към кентавъра — каза той без дори да поздрави върховния абат.

Маркварт изсумтя и отвърна небрежно:

— Кентавърът не е твоя грижа.

— Изглежда, че Брадуордън е герой — осмели се да каже отец Йойона. — Той, заедно с Авелин Десбрис, е участвал в унищожението на дактила.