Р. Салваторе - Духът на демона

— Бъркаш — отвърна върховният абат, като се мъчеше яростта му да не проличи. — Авелин наистина е отишъл до дактила, а Брадуордън, Пони и Елбраян са го придружавали. Но не са били там, за да се бият с демона, а да потърсят съюза му.

— Както подсказва унищожената планина — саркастично каза Йойона.

Маркварт отново изсумтя.

— Преминали са границата на разумното с магията — обяви той, потънали са в кристалния аметист, който Авелин открадна от Сейнт Мер-Абел.

Отец Йойона веднага осъзна, че това е лъжа. Той познаваше Авелин вероятно по-добре от всеки друг в Сейнт Мер-Абел и знаеше, че той никога не би преминал на страната на злото. Ала не знаеше как да убеди Маркварт в това.

— Имам работа за теб — каза абатът.

— Намекна, че трябва да се върна в Сейнт Мер-Абел преди останалите — рязко отговори отец Йойона.

Маркварт поклати глава.

— Ще тръгнеш преди нас — обясни той, — но не към Сейнт Мер-Абел.

Не, твоят път е на юг, към Сейнт Хонс в Урсал.

Отец Йойона бе твърде изненадан, за да проговори.

— Там ще се видиш с абат Джеховит и ще обсъдиш канонизирането на Алабарне от Сейнт Прешъс.

Изражението на лицето на отец Йойона изразяваше пълно неверие.

Върховният абат Маркварт бе основният противник на този процес. Ако не бяха протестите му Алабарне отдавна щеше да е обявен за светец.

Защо бе променил мнението си, чудеше се отецът и му се струваше, че Маркварт се опитва да засили връзките си с Добриниън и едновременно с това ловко да разкара него самия от пътя си.

— В тези времена на изпитания един светец е може би точно онова, от което Църквата се нуждае, за да вдъхнови народа — продължи абатът.

Отец Йойона искаше да запита как така такъв процес е по-важен от истинските проблеми пред тях, сред които и продължаващата война.

Искаше да попита защо някой по-нисшестоящ монах не отиде да занесе това съобщение до Урсал. Да попита Маркварт как така е променил мнението си така внезапно.

Ала нямаше да получи отговор, осъзна Йойона. Върховният абат преследваше своята цел, възвръщането на камъните, откраднати от Авелин, и дискредитирането на отстъпника монах по всякакъв начин.

На Йойона се струваше, че този човек потъва все по-надолу по някаква спирала към мрака, а всяка дума, която изговаря, го отдалечава все повече от Бога.

— Ще отида да си събера нещата — каза отец Йойона.

— Вече е сторено — отвърна Маркварт. — Очакват те на задния вход на абатството.

— Тогава ще ида да говоря с…

— Отиваш право към задния вход — спокойно каза върховният абат. — Всичко нужно вече е сторено, всички провизии са осигурени.

— Магически камъни?

— Приятелю — рече Маркварт, стана и заобиколи писалището, — пътуваш през цивилизовани земи. Магията няма да ти трябва.

Отец Йойона се почувства, все едно се изправя пред най-голямото препятствие в живота си. Да мине целия път до Урсал без никаква магия, на мисия, която можеше безкрайно да се усложни от бюрокрацията по процеса на канонизация, за да бъде задържан година или повече далеч от Сейнт Мер-Абел, където чувстваше, че ще е необходим. Ала единствения друг път бе да се изправи срещу Маркварт тук и сега, може би да го предизвика публично да каже в какво вярва и да извади някакви доказателства, че брат Авелин Десбрис е отишъл до Аида, за да се присъедини към демона дактил.

Но съюзниците му щяха да са малцина, осъзна отец Йойона. Брат Браумин вероятно щеше да застане зад него, може би дори младият Делман щеше да го последва. Но останалите, абат Добриниън, сто и петдесетте монаси от Сейнт Прешъс?

Не, Маркварт го бе надвил. Изпрати го да обсъжда ситуация важна за Сейнт Прешъс и Добриниън нямаше да се изправи срещу Маркварт, не и сега.

Отец Йойона дълго се взира в сбръчкания старец, някогашен негов учител, а сега най-голям враг. Не, нямаше отговори, нито към кого да се обърне за помощ. А може би просто му липсваше смелост. Колко стар се почувства, колко далеч от своите славни дни, изпълнени с действие.

Отиде до задния вход на абатството, а сетне тръгна по улиците на Палмарис пешком, тъй като Маркварт не му бе осигурил дори магаре или каруца по пътя към южната порта на града.

В късния следобед на десетия ден, откакто бе с бежанците, Елбраян потърси помощта на Оракула, за пръв път след повече от седмица.

Преминаването на кервана монаси го бе притеснило, ала тази сутрин получи нова тревожна новина, пак донесена от Роджър Локлес. Той се бе върнал в лагера с петнадесет избягали от Кос-косио Бегулн затворници.