Р. Салваторе - Духът на демона

— И несъмнено окован — съгласи се брат Браумин, — върховният абат си слага голям грях с лошото си отношение към този храбър кентавър.

Отец Йойона трескаво му махна да замълчи. Не можеха да си позволят да бъдат хванати в заговор против абата.

— Разпитаха ли те? — попита брат Браумин.

— Върховният абат вече почти не ми говори — рече Йойона. — Той знае къде е сърцето ми, макар че не му се опълчвам открито. Трябва да се видя с него призори.

— За да те разпитва за Брадуордън?

Йойона поклати глава.

— Съмнявам се, че въобще ще спомене това — призна той. — Смятам, ще говорим за моето напускане, тъй като върховният абат намекна, че ще трябва да тръгна преди кервана.

Брат Браумин долови нотката на ужас в гласа на отец Йойона и мислите му незабавно стигнаха до опасните лакеи на Маркварт. Можеше ли абатът да нареди да убият Йойона по пътя? На пръв поглед тази мисъл изглеждаше абсурдна. И все пак Браумин не можеше да я отхвърли, нито да я сподели — Йойона бе наясно със ситуацията.

— Какво да направя за теб? — попита брат Браумин.

Отец Йойона се засмя и вдигна ръце, сякаш се предава.

— Продължавай да се бориш, приятелю — отговори той. — Остани верен на сърцето си. Не ни остава друго. Не съм съгласен с посоката, в която върховният абат води ордена ни, ала той не е сам. Тези, които одобряват сегашния курс на църквата ни, са далеч повече от нас.

— Ще станем повече — убедено каза брат Браумин и в светлината на видението от върха на опустошената планина Аида, той наистина вярваше в думите си. Ръката на Авелин, подаваща се от натрошения камък, бе потвърдила подозренията на Браумин, че историите за Авелин са лъжа и Църквата е тръгнала по грешен път. Лобното място на Авелин като че бе предопределило посоката на живота му и тя вероятно щеше да го изправи срещу водачите на Църквата — битка, която бе готов да започне. Изправи рамене решително, когато завърши с думите:

— Защото нашият път е най-близък до Господа.

Отец Йойона не можеше да не се съгласи с логиката на последното.

В крайна сметка, доброто и истината щяха да победят — трябваше да вярва в това, то бе най-важният принцип на неговата вяра. Ала колко века щеше да отнеме връщането на Абеликанската църква в правия път и колко страдания щеше да причини сега грешният?

— Остани верен на сърцето си — повтори той на Браумин, — тихо разпространявай словото, не срещу върховния абат или някой друг, а за Авелин и подобните му, хора с добро сърце и благочестив дух.

— Но сега, когато кентавърът е държан като затворник, може би ще се отиде отвъд това — възрази брат Браумин. — Върховният абат може да ни принуди да се изправим открито срещу него или да замълчим завинаги.

— Има тишина и тишина, братко — отвърна отец Йойона, — а сега върви в стаята си и не се бой за мен. Аз съм умиротворен.

Брат Браумин прекара дълго време втренчен в този скъп за него човек, негов учител, след което се поклони ниско, даже му целуна ръка, подир което си тръгна. Йойона прекара още час, че и повече, на тихата тераса, гледайки статуите на светците от миналото и новата статуя на брат Алабарне от Сейнт Прешъс, който повече от век бе засаждал ябълкови дръвчета по света, та да ги има в изобилие. Процесът по канонизирането бе под покровителството на абат Добриниън, който искрено желаеше той да се осъществи преди смъртта му.

Отец Йойона знаеше приказките за милия Алабарне и знаеше, че той наистина заслужава да бъде признат за светец. Ала в сегашното състояние на Църквата неговите щедрост и жертвоготовност вероятно нямаше да бъдат оценени.

Страховете на отец Йойона за състоянието на Брадуордън бяха основателни, тъй като кентавърът наистина бе отведен в най-дълбоките катакомби на Сейнт Прешъс и там бе окован в мрачна и влажна килия.

Все още зашеметен от ужаса в планината и напълно изтощен от галопа на юг, по време на който монасите го бяха засипвали с магии, че да търчи по-бързо, Брадуордън бе останал съвсем без сили.

Беше изтощен дори умствено, когато върховният абат Маркварт дойде с хематит в ръка през същата тази нощ. Без да продума, абатът потъна в силата на камъка на душата, освободи ума си от телесната му обвивка и нахлу в мислите на кентавъра.

Очите на Брадуордън се разшириха, когато почувства това нагло нахлуване в неговата личност. Опита се да отскубне веригите си, ала те не поддадоха. Опита се да се бори умствено — ала не знаеше как. В това време отвратителният старец тършуваше из спомените му.