Р. Салваторе - Духът на демона

Ето защо абат Добриниън не бе свикнал да му се говори така отвисоко, но си спомни своето място в абеликанската йерархия, на върха на която бе Маркварт.

— Както кажете — отвърна той скромно, поклони се за последно и се обърна да си тръгне.

— А може и да ни остане време да обсъдим проблема с брат Алабарне — каза върховният абат точно преди домакинът му да излезе от стаята.

Добриниън се спря, осъзнавайки, че току-що са му хвърлили примамка, която зависеше от неговото съдействие. Първата му мисъл бе да я захвърли обратно, ала бързо размисли. Абат Добриниън бе възрастен човек и макар да не бе стар колкото Маркварт, се опасяваше, че последният ще го надживее. По негова преценка единственото, което му оставаше да постигне в живота си, бе да види брат Алабарне от Сейнт Прешъс канонизиран за светец, а това щеше да е трудно, дори невъзможно без съдействието на върховния абат.

— Сейнт Прешъс ли? — попита смаяно брат Браумин, щом брат Франсис обяви новата цел на пътуването им.

— Върховният абат не желае да губи никакво време, иска да разговаря с кентавъра — продължи брат Франсис. — Ще ни посрещне в Палмарис.

Всъщност беше на път, когато се свърза с мен, и подозирам, че вече се е настанил в Сейнт Прешъс.

— Сигурен ли си в това? — спокойно попита отец Йойона. — Наистина ли абат Маркварт бе този, който ти каза за тази промяна?

— Намекваш, че други са ми влизали в ума? — отвърна сърдито младият монах.

— Все пак бяхме в леговището на демона — обясни отец Йойона, като се стараеше да не звучи обвинително. Ако върховният абат Маркварт наистина бе посетил брат Франсис с нови заповеди, Йойона и останалите нямаха друг избор, освен да се подчинят.

— Беше върховният абат — твърдо отвърна брат Франсис. — Ще си доволен ли, ако се свържа с него отново? Или пък да го призова в тялото си, да ти го каже лично?

— Достатъчно, братко — отвърна отец Йойона, махвайки примирено с ръка. — Не се съмнявам в преценката ти, просто исках да сме сигурни.

— Аз съм сигурен.

— Да, вече го каза — отговори отец Йойона. — И така, нашата цел е Сейнт Прешъс. Вече определи ли пътя?

— Разпоредих на другите да прегледат картите — отговори брат Франсис. — Не е прекалено далече и пресечем ли Мочурливите земи, пътят ще е сравнително лек.

— И гъмжащ от чудовища — сухо каза брат Браумин. — Носят се слухове за битки в тези райони.

— Ще бъдем прекалено бързи и тихи, няма да успеят да ни нападнат — отговори брат Франсис.

Отец Йойона само кимна. Ако върховният абат ги искаше в Палмарис, значи щяха да идат там, все едно какви са препятствията. За Йойона обаче най-голямото препятствие бе в края на пътя, в лицето на самия Маркварт.

Със своята типична ефективност брат Франсис завърши бързо планирането и керванът промени курса си, а колелата му запяха. Преминаха градчетата край Мочурливите земи за няколко дни и макар че наистина срещнаха чудовища по пътя, създанията така и не разбраха за преминаването им или се усетиха твърде късно, за да ги настигнат.

— Керван монаси — обясни Роджър Локлес. Младежът вече се чувстваше добре, защото Пони бе излекувала с хематита ухапванията и другите му рани. Той обаче почти не благодари на жената след двучасовата терапия, само изсумтя и си тръгна. Нито Пони, нито Елбраян бяха виждали Роджър през четирите дни, изминали оттогава.

— Познавам монасите, сигурен съм!

Елбраян и Пони си размениха мрачни погледи. И двамата подозираха, че това е свързано с брат Авелин и монасите вероятно търсят техните камъни.

— Движеха се много бързо — продължи Роджър, искрено впечатлен. — Съмнявам се, че Кос-косио Бегулн изобщо е загрял, че са в района — или, ако все пак е научил за преминаването им, те са били твърде далеч, за да направи каквото и да било по въпроса. Би трябвало вече да са на половината път до Палмарис.

Елбраян се усъмни в това, тъй като Роджър бе видял кервана само преди няколко часа. Пазителят обаче сдържа езика си, тъй като знаеше, че независимо дали преценката му е точна, Роджър вярва в това, което казва.

— Колко жалко, че не научихме за тях по-рано — продължи Белстър О’Комли. — Каква помощ щяха да ни окажат тези служители на Господа! Каква утеха! Или поне щяха да отведат най-немощните към по-безопасни земи на юг.

— Изобщо нямаше да научите за тях, ако не бях толкова бдителен — ядно отвърна Роджър, считайки коментара на Белстър за обида към неговите умения в проследяването. — И как стана тъй, че великият пазител не знаеше нищо за тях? Или пък неговата жена, могъщата магьосница?