Р. Салваторе - Духът на демона

— Достатъчно, Роджър — рече му Елбраян. — Белстър просто съжалява за пропуснатата възможност, не те обвинява. Наистина е жалко, че не можахме да си спечелим помощта на такива могъщи съюзници, защото ако наистина се движат с такава скорост, а аз не се съмнявам в това — добави той бързо, като видя киселото изражение на Роджър, явно са могъщи магьосници.

Пазителят не говореше напълно сериозно, защото не бе убеден, че тези монаси щяха да се окажат техни съюзници — поне не за него и Пони.

— Бяха дори по-бързи, отколкото можеш да си представиш — отвърна Роджър. — Не мога да ти опиша истинската им скорост. Копитата на конете им бяха замъглени от бързината, а един от конниците бе така бърз, че приличаше на хибрид между човек и кон.

Последното накара хората, идещи от Дъндалис, да наострят уши, тъй като всички знаеха Горския дух, бяха се били редом с него и бяха чували омайната мелодия на гайдата му. Ала Елбраян и Пони угасиха усмивките им, поклащайки глава при мисълта. Те бяха видели края на Брадуордън, или поне такова бе убеждението им.

— Сигурен ли си, че керванът е отминал? — попита пазителят.

— Вече са на половината път до Палмарис — отвърна Роджър.

— Тогава не ни засягат — отговори Елбраян, макар наум да си каза, че трябва да следи тези монаси. Ако керванът бе дошъл на север да търси Авелин и камъните и ако бяха намерили някои отговори от употребата на магия, те с Пони вероятно вече бяха считани за престъпници.

Керванът пристигна в Сейнт Прешъс без фанфари или поздравления, абат Добриниън не присъстваше дори на посрещането. Това удоволствие бе предоставено само на върховния абат Маркварт, който тихо посрещна братята си от Сейнт Мер-Абел на черната порта на абатството, придружен само от двамата си телохранители.

Отец Йойона не бе изненадан от избора на Маркварт за спътници.

Това бяха Юсеф и Данделион, двамата монаси, обучавани да заменят покойния Куинтал като братя Правда. От всички млади ученици в Сейнт Мер-Абел Йойона харесваше тези двамата най-малко. Брат Юсеф бе третокурсник и произхождаше от Юманеф, родния град на Авелин, ала с това приликата между двамата свършваше. Юсеф бе мършав и дребен човек, ала свиреп боец, който използваше всяко предимство на тренировъчната арена, без значение колко долно или лъжливо е то. Спътникът му, брат Данделион, бе в манастира от година-две и физически бе противоположност на мършавия си събрат, тъй като бе голям като мечка и с ръце като чукове. Често го отстраняваха от тренировъчните мачове, тъй като когато вземеше надмощие, се увличаше в побоя. В старите дни подобни действия щяха да доведат до прогонване от манастира, ала в тези мрачни времена върховният абат само се кикотеше на ентусиазма на огромния мъж. Маркварт отхвърляше оплакванията на Йойона по адрес на брат Данделион, убеждавайки го, че и за такъв свиреп човек ще се намери работа.

Отец Йойона често се чудеше дали Данделион или, в този ред на мисли, Юсеф, въобще са преминавали болезнения процес при избирането за манастира. Всеки клас се бе смалявал от хиляда или две хиляди души до двадесет и пет и за Йойона бе ясно, че сред отпадналите е имало много по-достойни хора по характер, интелигентност и благочестивост.

Но и двамата млади монаси бяха под личното покровителство на върховния абат.

— Той е син на скъп мой приятел — бе рекъл Маркварт за Данделион, ала Йойона не му вярваше. Знаеше, че брат Данделион е избран само и единствено заради огромната си физическа сила. Той бе човекът, с който Маркварт заменяше Куинтал, един от личните охранители на върховния абат. А що се отнася до Юсеф, Маркварт бе обяснил, че със загубата на Авелин Юманеф е изгубил своя представител в Сейнт Мер-Абел, липса, която трябвало да се поправи, ако абатството иска да запази контрол над малкия град. Йойона можа само да въздъхне и да поклати глава.

Керванът стигна абатството и всички монаси бяха упътени към своите помещения, хитро отделени от братята им в Сейнт Прешъс.

Отец Йойона се намери в тиха стаичка в далечния край на огромната постройка, отделен от всички останали в групата си и най-вече от брат Браумин, който бе чак в другия край на абатството. Най-близко до него бе Франсис — да го наглежда, както подозираше старият отец.

И все пак в същата тази нощ Йойона съумя да се измъкне и да се срещне тайно с брат Браумин на една декорирана тераса, намираща се двадесет фута над големия параклис на абатството.

— Подозирам, че е в най-дълбоките подземия — обясни отец Йойона, прокарвайки пръсти през статуята на брат Алабарне, наричан от монасите Сеещия ябълки. Йойона усети любовта, с която бе направена тази статуя, и това, че тя е наистина богоугодно дело.