Р. Салваторе - Духът на демона

Те преминаха оградата и скоро бяха обратно в горите. Пазителят тичаше отпред с всичка сила, независимо от товара си. Можеха да чуят дивите крясъци от Каер Тинела, заповеди, които търчащите паури, великани и гоблини си разменяха. Някои пищяха за вода, а други за преследване на избягалия човек. И после чуха, по-силно, воя на няколко хрътки, които приближаваха по дирите им.

— Бягай право към другите — рече Джуравиел. — Аз ще се отърва от тези противни псета.

— Не е толкова лесно — изохка Роджър, намествайки се.

— За някой, който няма крила, не — отвърна елфът и му смигна, макар че Роджър едвам пазеше равновесие и едва ли можеше да го забележи.

Тогава Джуравиел се обърна назад, а пазителят побягна, изчезвайки в нощната гора. Елфът почака за момент, преценявайки преднината на своя приятел и воя на приближаващите кучета, след което избра високо и широко дърво, около което земята бе сравнително гола. Затича се към него, оставяйки диря за кучетата, и крилата му го понесоха към най-ниския клон, като се отъркваше в кората по пътя нагоре, оставяйки още следи. След това се издигна до още по-висок клон и после още нагоре, като се бе изкачил наполовина до върха, когато първата хрътка достигна дървото. Подуши в основата и заскимтя, сетне подпря предните си крака на кората и зави развълнувано.

Джуравиел му викна отгоре да го подразни и пусна една стрела в земята точно зад хрътката.

Още кучета дойдоха, душейки и кръжейки около дървото, хванали се в капана на елфа.

Той се покатери още по-високо, до самия връх на дървото, към клони, които едва издържаха дори неговото крехко тяло. Спря за миг, възхищавайки се на гледката — върховете на дърветата се разпростираха, тъмни и далечни, докъдето поглед стигаше. След това, сигурен, че кучетата ще останат под това дърво, Джуравиел остави крилете си да го понесат към едно далечно дърво, дълъг полет за елф. Въпреки това веднага щом стигна клоните му, той знаеше, че не може да спре да си почине, затова полетя отново до следващото, а после и до по-следващото дърво и така чак докато лаят на хрътките остана далеч назад. След това слезе, за да даде почивка на крилете си, и се затича през нощната гора.

По-късно, в покрайнините на човешкия лагер, Джуравиел видя, че Елбраян и Роджър са пристигнали в безопасност. Много други се бяха събрали около тях и въпреки късния час слушаха за спасяването — или бягството, както го наричаше Роджър. Удовлетворен от добре свършената работа, Джуравиел се придвижи още по-навътре в гората, към дебелите и меки клони на едно борово дърво и там прекара нощта.

Когато се събуди, с изненада видя, че и Елбраян и Пони вече са напуснали лагера. Елфът се усмихна при мисълта, че те имат нужда да останат малко сами, като двама влюбени — далеч от другите. Но те не правеха това, което Джуравиел си мислеше. Бяха отишли до тайното сечище, за да танцуват с мечовете си би’нел дасада.

Тази сутрин и всяка следваща, всеки път, когато танцуваха, Пони следваше движенията на Нощната птица все по-дълго и по-дълго. Тя знаеше, че ще минат години, преди да достигне това ниво на съвършенство, но се окуражаваше, тъй като всеки ден ставаше все по-добра — всеки път ударите й бяха по-бързи и стигаха по-надалеч, а мерникът й ставаше по-точен.

Докато дните отминаваха, пазителят забеляза промяна в танца й, почти недоловима, но все пак промяна. В началото се притесни дали обучението на Пони не покварява този специален дар от Туел’алфарите, но после разбра, че тази промяна, която съвсем не бе нежелана, бе чудесна. Защото всеки ден той и неговата спътница ставаха все по-близки, усещаха движенията си, учеха се да се допълват и подкрепят.

И наистина танцът им бе красив, споделящ сърце, душа и най-вече доверие.

Това не може да бъде! Няма никакъв смисъл, продължи да си повтаря абат Добриниън от абатството Сейнт Прешъс в Палмарис, въпреки че изключително надеждни монаси му бяха казали, че върховният абат Далбърт Маркварт, лидер на Абеликанската църква, го очаква в параклиса.

„Маркварт е прекалено стар, за да пътува чак до Палмарис“, каза си на глас Добриниън, макар че нямаше кой да го чуе. Препъна се в робата си, докато слизаше по витата стълба от личните си покои.

— А и наистина трябваше да обяви посещението си предварително.

Такива хора не се мотаят току-така из провинцията. И не идват неочаквано — добави Добриниън.

Той не бе от почитателите на абат Маркварт, няколко години дори бяха противници заради процеса по канонизирането на един от някогашните монаси на Сейнт Прешъс. Макар да бе второто най-старо абатство в целия орден след Сейнт Мер-Абел, Сейнт Прешъс не бе излъчило ни един светец, трагичен пропуск, който абат Добриниън се мъчеше с всички сили да поправи — а абат Маркварт бе против още щом чу името на предложения за канонизиране брат Алабарне.