Р. Салваторе - Духът на демона

— Не подценявайте този алпинадорец — рече брат Браумин, като ги приближи. — Ако не бе камъкът на душата, още щяхме да се чудим кой ни следи, дори сега той е на не повече от петдесетина ярда от лагера ни.

— Шпионите са обучени за такива неща — отбеляза брат Франсис, а Йойона и Браумин се смръщиха.

— Ти какво мислиш? — попита отеца Браумин.

— От селото е, предполагам — отвърна непорочният. — Макар да не мисля, че това е от толкова злокобно значение, колкото му придава нашият брат.

— Мисията ни е твърде важна, за да си позволим да свалим гарда — възрази Франсис.

— Така е — съгласи се Йойона и погледна брат Браумин право в очите. — Обсеби този човек — нареди той, — убеди го, че трябва да си ходи или да се провали, използвай силите си, за да отпратиш физическото му тяло далеч, далеч оттук. Нека си върне разума чак като стигне навътре в гористите земи, и то да е прекалено уморен, за да се върне скоро.

Брат Браумин се поклони и си тръгна, не особено въодушевен, че ще трябва да обсебва някого, но все пак облекчен, че брат Франсис не бе постигнал своето. Не бе извървял всички тези мили, за да участва в убийството на човек.

Брат Браумин тръгна най-напред към Делман и му каза, че всяка активност с кварца трябва да бъде прекратена, както и да спре с употребата на камъка на душата. Обсебването бе достатъчно трудно и без друг безтелесен дух, блуждаещ наоколо! После тръгна към фургона си, за да се подготви.

Андаканавар стоеше ниско приведен в храстите, убеден, че се е прикрил твърде добре, за да бъде забелязан от близките монаси. Поне не и с очи, за магията пазителят нямаше как да знае, тъй като бе запознат само с вълшебствата на Туел’алфарите и нямаше представа на какво са способни светите камъни.

Ала Андаканавар имаше необикновена чувствителност към околната среда и усещаше кога е наблюдаван. Затова и усети присъствието, смътно чувство, че до него има някой.

Това усещане прерасна в силна изненада, когато духът на брат Браумин се придвижи напред, опитвайки се да завладее тялото на човека!

Андаканавар се огледа насам-натам, а очите му претърсваха всяка сянка, всяко местенце, където някой можеше да се скрие. Знаеше, че не е сам, и при все това сетивата му не разкриваха нищо.

Абсолютно нищо.

Усещането стана по-силно и пазителят почти извика, напук на всяка предпазливост. Това го изненада и доведе до ужасяващото и немислимо заключение, че някаква друга сила се опитва да наложи волята си над него.

Андаканавар бе участвал в общите сбирки на Туел’алфарите, обединението на цялата елфическа общност в единна хармония. Това бе нещо красиво, единение на ума и най-съкровено преживяване. Ала това…

Пазителят отново едва сдържа вика си, спирайки се в последния момент, защото си даде сметка, че нападателят му вероятно иска той да изкрещи и да издаде присъствието си.

Отново започна да търси в себе си, мъчеше се да намери нещо осезаемо, нещо определимо. Отново си спомни общата песен на елфите, сто гласа, слети в едно, сто души, станали едно в съвършена хармония.

Ала това…

Това си бе изнасилване.

Пазителят се приведе още по-ниско към земята, тихо ръмжейки и борейки се по единствения начин, който разбираше. Изгради си стена от ярост, пурпурна бариера, спираща всяко действие. Андаканавар напълно контролираше волята си, на всяко ниво. Той използваше дисциплината на би’нел дасада, танца на елфите, дисциплина, която бе ползвал толкова дълго по време на обучението си при Каер’алфар.

Така със своята мрачна решителност и силата на своята воля, пазителят успя да намери духовния си враг. В главата на Андаканавар се оформи карта, карта на собственото му съзнание, и постави знак на мястото, където беше врагът му.

Волята на брат Браумин скоро се показа пред мъжа и внезапно двамата бяха на бойно поле, в открита битка на умовете, като всеки бе лишен от предимството на изненадата. Брат Браумин, дисциплиниран и обучен с камъните, се би добре, но пазителят бе далеч по-силен и монахът скоро бе прогонен, а малко след това и преследван.

Андаканавар бе истински изплашен от това изживяване и тази непозната магия, но понеже бе смел, нямаше как да пропусне тази възможност. Усети канал, път към отдръпващия се дух, и изпрати мислите си подире му, напускайки тялото си.

Скоро вече бе в укреплението на монасите и след това в един от техните фургони. Там седеше нападателят, монах на около тридесет зими, кръстосал крака и дълбоко потънал в медитация.