Р. Салваторе - Духът на демона

Как ще реагира на уважението, което получаваме, особено от онези, които ни познават от севера и ни следваха в битките през гората?

В действителност, чичо Мейдър, намирам за иронично, че тези бездомни хора ме считат за герой. Защото, когато видя техните лица, израженията на мъжете и жените, подложени на такова върховно изпитание вероятно за първи път — аз виждам истински героизъм.

Защото за героизма не се съди по качеството на обучението или оръжията, чичо Мейдър. Това, че съм трениран от Туел’алфарите и нося могъщи оръжия, прави ли ме по-героичен от жената, която застава между опасността и дечицата си, или пък от фермера, заменил плуга с меч, за да защити съселяните си? По-голям герой ли съм заради това, че шансовете ми да победя в една битка са по-големи?

Не мисля така, защото героизмът се измерва чрез силата на сърцето, а не на мускулите. Той е признак за съзнателни решения, за себеотрицание, желание да пожертваш всичко, знаейки, че тези, които те следват, ще бъдат по-добре заради усилията ти. Героизмът е съвършеното действие на една общност, мисля си аз, чувството, че принадлежиш на нещо повече от смъртната си черупка. Той се корени във вярата — в Бога или просто в това, че добрите хора са по-силни, когато всеки се грижи за другите.

Тази издръжливост и вътрешна сила, този дух, за мен са невероятни. Аз им се възхищавам и осъзнавам, че няма да изгубим войната, че накрая, дори и след хиляда години, ще триумфираме. Защото те не могат да ни убият, чичо Мейдър. Не могат да убият нашия дух.

Нашата вътрешна сила.

Не могат да убият човешкия дух.

Видях лицата на мъже и жени, на деца, които са твърде малки за такива изпитания, и на възрастни, твърде стари за битки, и знам, че това е истина.

Теренът стана по-труден по пладне на следващия ден след битката в долината. Отец Йойона се опита да запази духа на своите съратници, напомняйки им каква добрина са сторили и какво страдание са предотвратили. Но всички монаси бяха уморени от нощните изпитания, особено тези, които трябваше да използват още магия, а предвид трудния терен тя бе много необходима.

Нещо, с което нито Йойона, нито брат Франсис бяха склонни да направят компромис обаче, бе употребата на кварца при претърсването на околността. Колкото и да бяха изтощени, монасите просто не можеха да си позволят да свалят гарда си, не и в тази дива местност. Отец Йойона спря пътуването този ден рано, преди слънцето да залезе, и пожела на своите братя да спят дълбоко и добре, та да съберат сили и да пътуват на следващия ден с повече кураж.

— Щяхме да имаме силите да пътуваме до много по-късно — каза брат Франсис на отеца, когато, както обикновено, изникна до него, като че вечно го държеше под око, — ако не се бяхме намесвали в чужди проблеми.

— На мен ми изглеждаше, че на теб битката с чудовищата се хареса най-много, братко — отвърна старият отец. — Как може да се съмняваш в мъдростта на действията ни?

— Не отричам, че изпитах голямо удоволствие от унищожаването на Божиите врагове — отговори брат Франсис.

Това високопарно изявление накара Йойона да повдигне вежди.

— И въпреки това — продължи брат Франсис, преди едрият монах да отговори — знам какво ни нареди абат Маркварт.

— Само това ли има значение?

Отец Йойона изохка тихо при тази проява на сляпа вяра от страна на монаха. Грешка, господстваща тези дни в Абеликанския орден, която самият той бе допускал в продължение на толкова години. Отец Йойона, като всички отци и непорочни в Сейнт Мер-Абел бе знаел, че корабът, нает да превози братята до остров Пиманиникуит, никога няма да напусне залива на Вси светии при завръщането си и че всички на борда ще бъдат убити. Като всички други — всички освен Авелин Десбрис — той бе приел, че това мрачно решение е по-малкото от двете злини, че монасите не могат да оставят някой, знаещ местоположението на Пиманиникуит, да остане жив. Знаеше също и че брат Пелимар е умрял от инфекцията на рана, която със сигурност по-стари монаси можеха да излекуват с камъка на душата. Вината му бе, че не държа устата си затворена и бе разказал за тъй важното пътуване до острова.

Но по онова време смъртта на Пелимар пак изглеждаше на Йойона като по-малката от две злини.

Сега, спомняйки си собствените си решения, отец Йойона не можеше напълно да вини фанатичния брат Франсис.

— Спасихме много семейства онази нощ — напомни му той. — И за това не бих могъл да съжалявам. Нашата мисия не се е провалила.