Р. Салваторе - Духът на демона

— Твоите сечащи удари са великолепни, но трябва да добавиш този внезапен напад, на който никой враг не може да устои.

В отговор Пони зае неговата поза, балансирайки тялото си по перфектен начин, колената присвити, краката извити перпендикулярно един на друг. Пристъпи рязко напред с единия крак, отпусна лявата ръка и протегна дясната, имитирайки почти съвършено движението на Елбраян.

Пазителят дори не се опита да прикрие изненадата си, нито пък одобрението си.

— Ти си ме изучавала — каза той.

— И то отдавна — отговори Пони, връщайки се в защитната поза.

— Направи го почти правилно — отбеляза Елбраян, накърнявайки гордостта й.

— Почти?

— Пое с тялото — обясни пазителят, — но всъщност мечът трябва да те направлява.

Пони погледна със съмнение острието си.

— Не разбирам.

— Ще разбереш — ухили се Елбраян. — А сега ела. Нека намерим по-добро място, за да упражним би’нел дасада.

Скоро намериха подходяща поляна и Елбраян се отдръпна, за да се подготви, позволявайки на Пони малко уединение, докато се съблече.

След това се срещнаха на полето. Пазителят водеше танца, а Пони се нагаждаше на всеки негов ход.

Дълго време Елбраян я наблюдаваше, внимателно измерваше ловкостта и гъвкавостта й, наслаждавайки се на лекотата, с която овладяваше танца. След това сам потъна в транса на медитацията, в собствената си рутина и остави песента на би’нел дасада да обсеби тялото му.

За известно време Пони се опита да поддържа темпото му, но скоро просто гледаше, зашеметена от красотата на танца, от невероятната игра на мускулите, от постоянно сменящия се, но винаги перфектен баланс на любимия си.

Когато приключи, той бе покрит с пот също като нея. Нежният вятър галеше телата им. Двамата се гледаха много дълго, струваше им се, че са стигнали степен на единение, неотстъпваща на любовните ласки.

Елбраян се приближи и нежно я погали по бузата.

— Всяка сутрин — каза той, — но внимавай Бели’мар Джуравиел да не научи за това.

— Страхуваш ли се от реакцията му?

— Не знам дали би одобрил — призна пазителят. — Това е един от най-висшите ритуали на Туел’алфар и само те имат правото да го споделят с другите.

— Джуравиел призна, че ти не си н’Туел’алфар — напомни му Пони.

— И не се чувствам виновен — отговори пазителят убедено. — Ще те науча — но искам решението да остане само мое.

— Да предпазиш Джуравиел — разсъди Пони.

— Иди и се облечи — каза й Елбраян, — денят ще бъде дълъг и, опасявам се, труден.

Пони тръгна към храста в края на полето, удовлетворена от утринната си работа, макар и наистина изтощена. Всички тези седмици тя бе желала да започне танца на меча и сега, след първия си опит с него, определено не бе разочарована.

Някак чувстваше, че танцът на меча е като обучението, което бе получила със светите камъни, дар, който увеличаваше талантите й, приближаваше я до Господ.