Р. Салваторе - Духът на демона

— Ще го спаси — повтори си няколко пъти някогашният кръчмар, очевидно се мъчеше да убеди сам себе си.

— Шеймъс Тъкър е добър човек — добави Томас. — Не заслужава такава участ.

Елбраян забеляза, че Томас го гледа почти обвинително. Сякаш той смяташе грижата на Пони за ранения за някакъв вид тест.

— Пони ще стори всичко по силите си — отвърна простичко пазителят. — Тя е могъща с камъните почти колкото бе Авелин, но изразходи голяма част от енергията си в битката и се опасявам, че не й е останало много, с което да помогне на Шеймъс Тъкър. Когато привърша със Симфония, ще ида при нея и ще видя мога ли да й помогна по някакъв начин.

— Първо ще се погрижиш за коня? — обвинението в гласа на Томас не можеше да бъде скрито.

— Ще сторя, както ме посъветва Пони — спокойно отвърна пазителят. — Тя предпочита да започне процеса на лечението сама, тъй като в усамотението може да достигне по-дълбоки нива на концентрация и така да осъществи по-съкровена връзка с ранения. Аз се доверявам на преценката й, ти също трябва да го направиш.

Томас наклони глава, изучавайки мъжа, и кимна бавно и неуверено.

Изнервеният Белстър прочисти гърлото си и смушка с лакът упорития си спътник.

— Не смятай, че сме неблагодарни… — започна да се извинява той на Елбраян.

Смехът на пазителя го прекъсна и той премигна изненадано. Погледна към Томас, който очевидно бе ядосан и смяташе, че му се подиграват.

— От колко време живеете така? — попита Елбраян. — От колко месеца се криете в гората и се биете?

— Твърде много — отговори Белстър.

— Наистина — каза пазителят, — а за това време аз научих много. Знам защо не ми се доверяваш, Гингеварт — каза той откровено. — Преди с Пони да пристигнем, ти бе един от безспорните лидери на тази група.

— Намекваш, че не осъзнавам висшето благо? — запита Томас. — Вярваш, че съм поставил своята воля за власт над…

— Казвам истината — прекъсна го Елбраян, — това е всичко.

Томас почти се задави след това изявление.

— Сега се притесняваш и така и трябва — продължи пазителят, обръщайки се обратно към коня си. — Всеки в твоята позиция, която е натоварена с тежка отговорност, усеща промяната, дори промяната към добро, като нещо тревожно. Залогът е твърде висок.

Белстър прикри усмивката си, докато наблюдаваше Томас. Простичките разсъждения на пазителя и откровеният начин, по който бяха изказани, наистина бяха обезоръжаващи. Напрежението на Томас премина и той определено се поотпусна.

— Но разбери — продължи Елбраян, — че аз и Пони не сме нито твои врагове, нито дори твои съперници. Ще помогнем където и когато е възможно. Нашите цели, както и твоите, са да отървем тези земи от злите слуги на дактила точно както отървахме света от самия него.

Томас кимна; изглеждаше някак укротен, макар и малко объркан.

— Ще оцелее ли човекът? — попита Белстър.

— Пони е обнадеждена — отвърна пазителят, — а тя прави чудеса с хематита.

— Да се надяваме — искрено добави Томас.

Пазителят привърши със Симфония и отиде при Пони и ранения.

Намери ги подслонени под навес. Човекът спеше дълбоко, а дишането му бе дълбоко и равномерно. Пони също спеше, легнала върху него, стиснала в ръка хематита. Елбраян помисли да вземе камъка на душата и да опита сам да лекува Шеймъс Тъкър, но прецени, че сънят е може би най-доброто лекарство.

Пазителят тихо премести Пони, опитвайки се да я настани в по-удобна поза, и ги остави. Върна се при Симфония. Мислеше да си легне там и с облекчение видя, че Бели’мар Джуравиел се е върнал и го чака.

— Поведох малката група обратно към Каер Тинела — обясни елфът с мрачен глас. — Там намерих сто паура, същия брой гоблини и още няколко великана, готови да се присъединят в преследването.

— Още великани? — повтори пазителят невярващо, тъй като не бе обичайно за чудовищата да се събират в големи групи. Самият потенциал за унищожение на такава група спря дъха му.

— Смяташ ли, че ще се отправят към Палмарис? — попита той.

Джуравиел поклати глава.

— По-вероятно е да използват градовете като бази, от които да предприемат по-малки набези — обясни той. — Но трябва да наблюдаваме Каер Тинела внимателно. Ръководителят там е паур с очевидно голяма слава, дори великаните му се кланят, а през цялото време, което прекарах там, криейки се в сенките, не чух и дума на несъгласие с него, дори когато новините за катастрофа в гората пристигнаха.

— Значи не сме ги ужилили достатъчно силно — отбеляза пазителят.