Р. Салваторе - Духът на демона

Така паурите ръководеха своята обединена сила с изключителна самоувереност, като всеки от тях нямаше търпение да пролее човешка кръв и да напои с нея кепето си.

Те нямаше как да знаят за силата, която идваше срещу тях. По дузина от монасите от Сейнт Мер-Абел дебнеха от всяка страна на долината, като брат Франсис ръководеше тези на северната стена, а брат Браумин бе начело на ония от юг. Отец Йойона стоеше най-отзад в командата на Браумин и притискаше до сърцето си хематита, най-ценния и всестранно употребим камък. Отецът първи се поддаде на магията и освободи душата си от телесните окови, издигайки се в нощния въздух.

Първата му задача бе достатъчно лесна. Той насочи невидимия си дух, придвижвайки се с голяма скорост към западния край на долината и пресрещайки идващата сила, преценявайки броя й и бойния й строй.

Духът му бързо се върна първо към северния хребет и брат Франсис, а после при брат Браумин, предавайки наученото и на двете групи. После, само със силата на мисълта, отец Йойона отново се отправи към приближаващите чудовища.

Сега дойде ред на по-трудната задача на стария отец — да се внедри във вражеската сила. Тих и невидим, той премина неусетно пред предната гоблинска редица и стигна централната група, търсейки тяло на паур, но после мъдро премисли. Паурите, предупреждаваха древните томове, имаха естествен имунитет срещу магията и особено към всяка форма на обсебване. Те бяха корави, умни и надарени със силна воля.

При все това отец Йойона не желаеше да влиза в тялото на гоблин.

Гоблините бяха непредвидими и склонни към измяна, затова паурите и великаните нямаше да бъдат особено изненадани, ако някой от тях се обърне срещу останалите, а един жалък гоблин не би могъл да причини голяма щета на корав паур, да не говорим пък на великан.

Това остави само един вариант на отец Йойона, който знаеше, че навлиза в напълно непознати води. Никога не бе чел за обсебване на великан и знаеше много малко за огромните създания, освен че имат лют нрав и са изключително опасни в бой.

Духът му се придвижи внимателно зад шепата фоморийци. Имаше един, който, изглежда, контролираше групата, като плашеше останалите и ги подкарваше напред.

Йойона обмисли различните стратегии, които можеше да използва при този си опит, и реши, че един от другите гиганти би бил по-добра мишена. Никой, дори водачът, не изглеждаше особено интелигентен, но имаше един, в другия край на групата, голямо, безцелно шляещо се създание, което клатеше глава и се хилеше на звука, издаван от плющящите му устни.

Духът на Йойона се промъкна в подсъзнанието на чудовището.

— Ъ? — попита разумът на великана.

— Дай ми тялото си! — телепатично настоя Йойона.

— Ъ?

— Тялото ти! — заповяда духът на монаха. — Дай ми го! Махай се!

— Не! — извика на глас ужасеният великан, а волята му се вкопчи в тази на Йойона, инстинктивно опитвайки се да я прогони.

— Знаеш ли кой съм аз? — обясни Йойона, опитвайки се да успокои гиганта, преди спътниците му да усетят, че нещо не е наред. — Ако знаеше, глупако, нямаше да ми се противиш.

— Ъ?

— Аз съм твоят бог — придума го духът на Йойона, — аз съм Бестесбулзибар, демонът дактил, който ви идва на помощ, за да изколите хората. Не се ли чувстваш почетен, че избирам твоето тяло за мой съсъд?

— Ъ? — отново попита духът на великана, но този път тонът на телепатичната връзка бе определено различен.

— Махни се — настоя Йойона, усещайки слабостта му — или ще си намеря друг съсъд и ще те унищожа напълно!

— Да, да, господарю — изломоти на глас великанът.

— Тишина! — настоя Йойона.

— Да, да, господарю — повтори великанът дори още по-високо.

Йойона, който отчасти се бе укрепил, можеше да чуе света през ушите на гиганта, да слуша останалите великани, които обкръжаваха събрата си и му задаваха въпроси. Почувства болката, когато главатарят на великаните удари объркания гигант по рамото.

Обсебеният великан, убеден, че наистина говори с демона дактил, отчаяно се опитваше да се подчини, макар че нямаше никаква идея как да напусне тялото си. Йойона знаеше, че трябва да работи бързо, тъй като обсебването бе винаги трудно, дори ако обектът го желаеше. Той потъна по-дълбоко в хематита, използвайки магията му, за да проникне във всеки аспект, във всяка частица от съзнанието на великана. Умът на съществото инстинктивно се уплаши и се опита да се бори, но без подкрепата на духа нямаше голяма сила.

Йойона ясно усети удара, който най-големият великан нанесе на новото му тяло.