Р. Салваторе - Духът на демона

— Знаем позицията на абат Маркварт по този въпрос — отбеляза брат Браумин.

— Абат Маркварт би настоял, че те не си струват потенциалната цена — безцеремонно каза отец Йойона. — И би защитил тезата си много добре.

— А ние сме верни на абат Маркварт — каза брат Делман, като че този факт слагаше край на дискусията.

Но отец Йойона нямаше да го остави да се измъкне така лесно, нямаше да остави Делман или когото и да било от другите да прехвърли отговорността за решението другиму. Решение, което според него засягаше същността на Абеликанския орден и бе в основата на спора му с Маркварт.

— Ние сме верни на заветите на Църквата — поправи го той, — а не на човеци.

— Върховният абат въплъщава тези завети — възрази брат Делман.

— Такава е нашата надежда — отговори отецът. Той отново погледна към Браумин, тъй като той бе видимо изнервен от думите му.

— Какво би казал ти, братко Браумин? — внезапно попита отецът. — Ти си бил в служба на Църквата повече от десет години; какво ти подсказва изучаването на заветите на Абеликанската църква? Според тия завети струват ли си петдесет или сто живота риска за висшето благо?

Браумин се напрегна, изненадан, че отец Йойона го оставя сам да решава, че го кара да разкрие публично това, което е в душата му.

Мислите му се върнаха към битката с паурите в Сейнт Мер-Абел, към селянина, когото абатът бе обсебил и чието тяло бе хвърлил на смърт.

Това действие бе към висшето благо — много паури бяха измрели от тази атака — и въпреки това оставяше лош вкус в устата и черен студ в сърцето.

— Струват ли си? — настоя Йойона.

— Да — отговори искрено Браумин. — Един-единствен живот си струва риска. Когато пред нас има толкова важна мисия, ние не бива да се отклоняваме от пътя си, за да спасяваме изпадналите в беда, но когато Господ ги разположи пред нас, ние сме длъжни по най-свят начин да помогнем.

Двамата млади монаси ахнаха едновременно, изненадани от думите, но и някак облекчени — това особено много личеше на лицето на младия Делман.

— А вие двамата — попита ги Йойона, — какво бихте предприели?

— Бих искал да спасим селцето — отговори брат Делман, — или поне да ги предупредим за приближаващото нашествие.

Другият монах кимна в съгласие.

Йойона се замисли, претегляше рисковете.

— Има ли други изчадия в района? — запита той.

Двамата млади монаси се спогледаха изненадано, сетне свиха рамене.

— И колко е голяма силата, която приближава? — отново попита отец Йойона.

Отново нямаше отговор.

— Трябва бързо да намерите отговор на тия въпроси — обясни отец Йойона. — В противен случай ще последваме декрета на абат Маркварт и ще продължим по пътя си, оставяйки тези селяни на мрачната им участ. Вървете! — рече им той, натирвайки ги като бездомни кучета. — Идете при ония, които ползват кварца. Намерете ми отговорите, и то бързо!

Младите монаси незабавно се поклониха, обърнаха се и забързаха нанякъде.

— Поемаш голям риск — отбеляза брат Браумин, щом двамата си тръгнаха. — Повече за себе си, отколкото за пътуването.

— А какъв е рискът за душата ми, ако подмина това? — попита Йойона. Аргумент, който временно смути брат Браумин.

— И все пак — каза накрая младият монах, — ако върховният абат…

— Абатът не е тук — напомни му отец Йойона.

— Но ще бъде, ако брат Франсис разкрие плана ти да се намесиш в битката с тези чудовища.

— Ще се оправя с брат Франсис — увери го отец Йойона. — Ако се наложи и с абата, ако той наистина намери пътя до тялото му.

Тонът му подсказа, че това е краят на спора, и въпреки основателните си страхове Браумин Херде се усмихна, когато Йойона решително мина покрай него. Неговият отец и наставник заемаше позиция. Понякога просто трябваше да послушаш сърцето си.

Нощта бе тъмна; пълната луна бе изгряла рано, но бе закрита от гъсти и заплашителни буреносни облаци. Подходяща нощ, като се имаше предвид чудовищната сила, която приближаваше Тол Хенгор. Съставена от почти двеста звяра, тази свирепа банда вече бе опустошила две села и вероятно това чакаше и следващото по пътя им. Дойдоха от западния край на долината в тяхната типична полукръгова бойна формация, като гоблините, всеки от които носеше факла, образуваха външния периметър на защитата, докато паурите и великаните бяха скупчени в средата, готови да помогнат на фланговете или да се втурнат напред в атака. Макар да се движеха между два хребета, те не се бояха от засада. Алпинадорците по принцип не бяха стрелци, а дори и войните от селото да се бяха усъвършенствали в изкуството на далечния бой, броят им — според следотърсачите не повече от три дузини — нямаше да е достатъчен, за да предизвика проблеми. Освен това великаните, които издържаха на много попадения на стрели, щяха да отговорят на атака по фланговете с опустошителен залп от огромни камъни. Не, паурските главатари знаеха, че алпинадорците са опасни в близък бой и разчитат на своята голяма сила в това отношение, а не на тактиката удряй и бягай. И тъй, чудовищата бяха избрали този път за формацията, пред това да рискуват да разпръснат бандата си на по-малки групи по неравния терен на хребетите.