Р. Салваторе - Духът на демона

Отец Йойона кимна, а брат Франсис отвори уста да възрази.

— Ще отидете ли да говорите с конярите ни, да ги упътите за източния път? — помоли Йойона монаха. — Трябва незабавно да потеглим.

Монахът отново се поклони и отмина, но няколко пъти се обърна назад.

— Върховният абат… — започна брат Франсис.

— Не е тук — твърдо го прекъсна отец Йойона. — Ако беше, щеше да се съгласи с новия маршрут. Преглътнете гордостта си, братко. Не подхожда на човек с вашето положение.

Брат Франсис понечи да оспори думите му, но не можа да каже нищо, обзет от пълна ярост. Той бързо събра пергаментите и ги накъса на много места, докато грубо ги прибираше — нещо, което никога не бе правил, и отлетя нататък.

— Отива да съобщи на върховния абат — каза брат Браумин.

Отец Йойона се засмя при тази мисъл, убеден, че изборът му е правилният и Франсис е просто прекалено заслепен от гнева и наранената си гордост, за да погледне нещата от правилния ъгъл.

Керванът скоро отново бе на път, движейки се без проблем по източния път. Брат Франсис не се показа от фургона си този ден, макар че монасите, които пътуваха с него, бързо го изоставиха. По техните думи той само се мусел.

— В някои ситуации можем да разчитаме на върховния абат Маркварт — прошепна отец Йойона, намигвайки на брат Браумин.

Младият монах се ухили широко, винаги доволен да види амбициозния Франсис поставен на мястото му.

Както им бе казал Пембълтън, пътят бе лесен и чист. Монасите, претърсващи областта с кварца, докладваха, че няма никакви чудовища наблизо, само дивите животни в гората. Отец Йойона наложи постоянно и спокойно темпо. Не можеха да си позволят да претоварят тези коне отвъд силите им, тъй като не очакваха повече смени в остатъка от пътя си към Барбакан и обратно, докато не се срещнеха отново със същия калугер, за да сменят тези коне с оставените на грижите му.

Разбира се, при положение че малкото селце на Пембълтън оцелееше през следващите няколко седмици, а предвид слуховете за изчадия само на двадесетина мили оттук, на монасите им оставаше само да се молят за това.

Пътуваха до късно през нощта, като отец Йойона дори си позволи да освети гората с диамант. Лагеруваха точно на пътя, разполагайки фургоните в кръг за защита. С голяма грижа се отнесоха към безценните коне, почистиха копитата им и внимателно провериха подковите им. Животните бяха изтрити и заведени на паша в близката долчинка, а около тях бе разположена повече стража, отколкото при фургоните.

Продължиха леко и през следващия ден, но сега пътят им щеше да е много по-дълъг и нямаше начин да спазят срока, без да пришпорят конете. Брат Франсис дотича до фургона на отец Йойона и се качи, за да му напомни именно това.

— А ако ги претоварим дотолкова, че да не могат да продължат — възрази отецът.

— Има си начин — спокойно каза брат Франсис.

Отец Йойона знаеше за какво говори той — в старите томове Франсис се бе натъкнал на формула, комбинация на магическите камъни, която можеше да изтръгне живата сила на едно животно и да я даде на друго. Отец Йойона намираше процеса за варварски и се молеше да няма повод дори да го обсъжда. Беше се надявал да удържа похода по план, за да възпира Франсис, защото амбициозният и нетърпелив брат със сигурност имаше желание да опита новата магическа комбинация само за да добави голяма бележка в своя доклад за пътуването. Сега, когато бяха изправени пред дълъг и тежък път, отецът погледна брат Браумин, който само сви рамене. Накрая Йойона вдигна ръце пораженчески и каза на брат Франсис:

— Направи го.

Монахът кимна, без да може да скрие усмивката си, и се оттегли.

Използвайки тюркоаза и хематита, монасите под ръководството на брат Франсис хванаха първите елени за по-малко от час. Нещастните диви животни бяха завързани зад конете и върху тях отново бе използвана комбинацията на хематита и тюркоаза, този път, за да изсмучат живота им и да го предадат на конете.

Скоро елените бяха оставени назад, два от тях мъртви и още два твърде немощни, за да се държат на краката си. Отец Йойона ги погледна с искрено съчувствие. Той трябваше отново и отново да си напомня важността на мисията им и факта, че ако не намерят отговори и чудовищата не бъдат прогонени, още много хора и животни щяха да страдат.

Въпреки това гледката на изтощените животни на пътя го натъжи изключително много. Абеликанският орден не бива да си позволява такива тъмни деяния, помисли си той.