Р. Салваторе - Духът на демона

Още елени бяха докарани и веднъж дори една огромна мечка, която не представляваше заплаха, тъй като й бе повлияно телепатично. Постоянно освежавани от открадната енергия, конете преминаха повече от 60 мили, преди слънцето да залезе, а керванът отново пътува дълго през нощта.

С изобилието на диви животни и отсъствието на чудовищата нито Йойона, нито Франсис се съмняваха, че до няколко дни ще се върнат в графика, независимо от обиколния път.

— Само гоблини — обяви един човек, удряйки канчето си с ейл по дъбовата маса така силно, че металната дръжка се счупи и златистата течност се разля. Човекът бе едър и силен, с едри плещи и гъста брада. Той обаче не се открояваше с нищо в това събрание на тридесетима мъже от Тол Хенгор. Всички бяха като него — високи, силни и закалени от свирепия климат на южен Алпинадор.

— Поне стотина гоблини — обади се друг. — И с тях има един-двама великани, без съмнение.

— И онези ужасни малки джуджета — добави трети. — Грозни като кучешки задник, но по-здрави от подкова!

— Ха! Пак ще ги смачкаме, всичките! — изръмжа първият.

Вратата на хана се отвори и всички се извърнаха, за да видят как влиза мъж, висок дори по алпинадорските стандарти. Той бе видял повече от шестдесет зими, но стоеше изправен като двадесетгодишен младеж и нито в мускулите, нито в стойката му се долавяше някаква отпуснатост. В града и из цял Алпинадор се носеше мълвата, че този човек е омагьосан от феи и в някаква степен това бе вярно. Косата му бе руса и дълга, спускаше се до доста под раменете, а лицето му бе украсено от добре поддържана златиста брада, подчертаваща очите му — ясни и сини като чистото северно небе. Всички хвалби секнаха на мига в присъствието на този велик човек.

— Виждал ли си ги? — попита един от мъжете. Много глупав въпрос за всеки, който познаваше пазителя Андаканавар.

Той приближи дългата маса и кимна, след което изтегли гигантския си клеймор иззад рамото си и постави окървавеното му острие на масата.

— Е, остана ли нещичко и за нас? — запита един мъж и избухна в смях, който скоро зарази всички.

Всички, освен един.

— Остана прекалено много — отвърна мрачно Андаканавар и стаята притихна.

— Само гоблини — повтори решително човекът, разлял ейла си.

— Гоблини, великани и паури — поправи го пазителят.

— Колко великани? — долетя въпрос от края на залата.

— Бяха седмина — отвърна пазителят, надигайки блестящото си острие пред очите им, — но сега са само пет.

— Не са толкоз много — казаха двамина едновременно.

— Твърде много са — повтори Андаканавар, този път по-твърдо. — Докато техните по-малки слуги ви държат заети, великаните ще унищожат Тол Хенгор.

Гордите северняци се спогледаха ядно и нервно, не знаеха как да отвърнат на това. Почитаха Андаканавар дълбоко — никога не ги беше подвеждал. За последните няколко месеца нашествието по суша и море бе притиснало много градове на Алпинадор и немалко вече бяха паднали. Обаче където бе неуморимият Андаканавар, везните се накланяха в обратната посока и алпинадорците се представяха добре.

— Какво да правим тогава? — попита Брюнхелд, вождът на Тол Хенгор.

Мъж, голям колкото мечка, се бе опрял на масата и гледаше пазителя в очите. Махна с ръка на жената, която чакаше до стената на кръглата шатра, и тя взе един парцал и приближи великия пазител.

— Ще отведеш хората си на запад — обясни Андаканавар и подаде клеймора си на жената. Тя започна да го чисти с благоговение.

— И да се крием в горите като жени и деца? — попита онзи, който бе разлял ейла си, и скочи от мястото си. Понеже бе пил прекалено много, той се олюля на нестабилните си крака и човекът до него го дръпна да седне отново.

— Ще продължа да се боря с великаните — каза пазителят. — Ако мога да ги победя или отвлека надалеч, ти и войните ти ще нанесете ответен удар и ще си върнете Тол Хенгор.

— Не искам да напускам дома си — отговори Брюнхелд и залата се смълча. Брюнхелд бе водачът. Беше спечелил тази позиция в битка и племето щеше да послуша думите му, каквото и да кажеше Андаканавар. — Но ще ти се доверя, приятелю — добави той и постави ръка на рамото на пазителя. — Удари ги бързо и силно. Би било най-добре, ако тези отвратителни същества не стъпят в Тол Хенгор. А ако го направят, надявам се да се махнат бързо. Не ми се нрави криеницата в гората, не и на моята възраст. — Последното бе изречено с намигване, тъй като той бе поне с 15 години по-млад от Андаканавар, който пък, от своя страна, живееше почти постоянно в дълбоката гора.